Social Icons

.

петък, 28 юни 2013 г.

Борислав В. Ценов

Роден на 11 юни 1943 г. в с. Жеглица, Видинско. Завършил е българска филология във ВТУ "Св.св.Кирил и Методий". Работи като журналист. Бил е зам.главен редактор на вестниците "Дело", "Огоста плюс"и главен редактор"Ленински път", "Вселена" и "Сряда". Бил е нещатен кореспондент на вестниците "Народен спорт", "Старт", "Гол", "Мач експрес", "Ехо", "Поглед" и "Български писател". Публикувал е множество статии в местния и централния периодичен печат от областта на културата и спорта. Автор е на книгите: "Монтана" между смеха и шегата или не всичко, приятелю, е футбол, 1997; "Усмивки от делник и празник", 2003; "Весели диалози в бяло и черно", 2005; "Не измислени незабравки с неизмислени главни герои", 2006; "Нови незабравки", 2007; "Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", 2008;"Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", кн. 2, 2009; "Краят на едни спортни незабравки", 2011. „Виделина през заскрежен прозорец“, 2013 година.

ДЖАМА ГО НЯМА

разказ

Все някога ще дойде ден, живот и здраве само, в който да попитам Тони Тодоров дали е минавал през врачанското село Зверино.

Много отдавна не сме се виждали, та затова не съм го сторил досега.

Но все се надявам той да си е същата важна клечка в някое от подразделенията на образователното дело в Монтана, каквото беше тогава, преди десетина години, когато идваше на инспекция в Дома за отглеждане и възпитаване на лишени от родителска грижа деца - село Гаврил Геново, където работех като възпитател.

Тогава се запознахме, а по-късно, смея да твърдя, се посприятелихме дори, след като остана приятно изненадан от намерението ми да сложа началото на библиотека в дома. Ще си първият в системата на тези домове от страната, който се захваща с такава идея - каза ми, - дано да сполучиш!

Ами сполучих.

С помощта на мой приятели и добри познати, които поизтърсиха по нещичко от своите домашни библиотеки и аз с жигулито – право в дома.

Нататък при подреждането на лавиците, беше лесно. Нали съм учил повече от две години библиотечно дело.

Тони обеща да ми съдейства за намирането на портрети на бележити майстори на художественото слово – поети и белетристи, които да красят една от празните стени на библиотеката, а по-късно и за някои интресни снимки из живота на родните училища.

Снимки? Откъде?

Разбрах по-късно, когато ми призна, че в свободното време се занимава с фотография.

А когато се стигна дотам, че получих покана от него за отриване любителска фотографска изложба във фоайето на местното читалище „Разум” – изненадата наистина бе голяма.

Снимките на инспектора бяха доста сполучливи. Особено една от тях, за която днес пиша тази незабравка и която така и не ми излиза от главата през всичките тези десетина години. Защото твърде честичко, пътувайки от Монтана до София и обратно, сякаш виждам нейния „оригинал”, почти 1:1 тъкмо в споменатото по-горе врачанско село.

Вие също може да го видите от прозореца на влака, стига да имате пиетет към необитаемите стари къщи от едно недалечно минало, оставени на произвола на съдбата след като и последният им стопанин се е преселил в отвъдного.

Точно такава е тази къщурка в Зверино.

Най-силното впечатление: единственият й прозорец с две крила, едното от които е без стъкло! Едното от които е запълнено с... наръч почерняло от дъждовете и провиснало надолу към земята ливадно сено, рязко контрастиращо с останалата като по чудо все още някогашната белота на фасадата.

Гледаш от прозореца на набиращият все по-голяма скорост влак, опитвайки се да пъдиш от главата си коя от коя по-тъжните мисли, които те налягат, но виждаш, че нещо не се получава.

Не се получаваше и тогава, при откриването на изложбата във читалищното фоайе, когато гледах черно-бялата фотография на Тони, колкото и вътрешно да се радвах на творческата му сполука.

Поздравих го както за удивителната находка, така и за майсторската реализация и попитах защо е забравил да сложи надпис под нея? Защо не е дал име на отрочето си, един вид. Би трябвало според мен. И според мен – съгласи се веднага, - бедата е там, че не можах да измисля най-подходящото. Опитвах, опитвах, не става. Хайде, измисли ти, моля те, нали си...

Не довърши. Нямаше и смисъл.

Имаше смисъл обаче в молбата му.

И аз обещах да направя каквото мога.

Нищо не можах.

И не ме е срам да го призная след толкова отминало време днес.

Така и не можах да измисля най-подходящия текст, който да стои под тази толкова запомняща се завинаги снимка! Защото добре осъзнавах още в самото начало – текстът трябва да бъде толкова стойностен, колкото е стойностна и самата тя! Нито грам по-малко, нито сантиметър по-назад. За да не загуби от обаянието и чара си. От харизмата като цяло.

Досещате се, вярвам, можех лесно да се измъкна с нещо бързо смиляемо, отдавна познато, тривиално дори, което веднага идва наум, от рода на „Прозорец”, „Старата къща”, „Едно стъкло липсва”, „Минало”... Или дори по-приемливо като „Стопаните отдавна ги няма”, „С подръчни средства”, „Една тъжна гледка”, „Ще се върнат ли младите?”...

Не ставаше.

Разминаването беше налице. И всичко пропадаше.

Знаех, че все някой ден най-точната думичка или думички щеше да са факт, но кой знае кога този ден щеше да дойде. А го пожелавам от все сърце на всеки един фотограф той да почука на вратата му още на мига, в който види готовото си творение.

Пожелах го и на онзи непознат за мен творец, чиято чудесна снимка задържаше вниманието на доста ценители на това изкуство на първия етаж на столичните хали, където в навечерието на новата 2012 година беше уредена изложба на учители фотографи от едно средно образователно училище.

И досега съжалявам, че не запомних името на това СОУ, за да открия днес автора. Да го поздравя, да му поискам дубликат. За да продължавам да се радвам на творбата му: грейнало малко момиченце в национална носия и с китка на чело излиза на импровизирана сцена! Толкова малко, че, за да се качи на нея, е поддържано отзад с две яки мъжки ръце, по всяка вероятност на баща му.

Удивително!

Стоях и немеех.

И направо изпитвах страх да погледна какво пише под снимката. Изтръпвах при мисълта, че можех да зърна втръсналите до болка баналности: „Млада самодейка”, „Бъдещото”, „По пътя на баба” и какво ли още не. Дори сполучливите, както ми се сториха в момента, заемки на стих от популярни и обичани народни песни: ”Гукай, ми гукай, гугутчице”, „Викнала мома, запела”, „Тропни, Калинке, да тропнем”, „Детство мое, първо и последно”... пак не достигаха необходимия задължителен еквивалент.

Затова и не смеех да погледна надписа.

Докато най-сетне се реших.

И почти, не, не „почти”, а съвсем истински така викнах от изненада, че близките около мен подскочиха. И направо ми се зачудиха. В смисъл: какво му стана на този човек?!

Стана ми хубаво.

Ето това ми стана.

Стана ми много хубаво, когато прочетох какво пише под снимката.

А там пишеше: ”Оскар” за главна и поддържаща роля!”

Свалям ти шапка, кръстнико!

С надеждата, че все някога и аз ще намеря най-добрия текст за снимката на Тони.

вторник, 25 юни 2013 г.

Мими Станева

Един прекрасен творец непознат за публиката в град Монтана. Учи в Първо основно училище, Монтана, където е открита за изкуството от учителя си по рисуване Димитър Михайлов. Завършва художествена гимназия в София и НХА "Николай Павлович", специалност „Графика" при проф. Стоян Стоянов. С нейни графики са илюстрирани книги. Нейни творби са притежание на частни колекции в страната и чужбина. Живее и твори в Австрия.

Самостоятелни изложби: 1995 Classic художествена галерия, София 1996 Натали художествена галерия, София 1997 Haus Wittgenstein Wien 2003 Bezizksmuseum Wien 2004 Натали художествена галерия, София 2006 Stadtgallerie,Wels Други изложби: 1986 "Млади български художници", Белград, Прага, Варшава 1995 Lomy галерия, София 1996 Норман галерия, София 1997 Биенале графика, Варна 2000 "Kleine Galerie", Wien

Професор Галилей Симеонов и Иван Петров/Иванич/

СЛЪНЧЕВИ СПОМЕНИ

Доколкото човек е склонен да прекара повечето време в сянката на спомените, те наистина са слънчеви!

...Много ми е радостно, да видя макар и на снимка нашия Горан –Никола Цветин (Галилей, де! Нали си смени името?) Какъв смях падаше в Геново! Дедо Дамян, баба Верка, Данко (познавате ли Данко велик?) Ех, чудни времена! Иванич за съжаление не познавам, той художник ли е? С Радичков и неговата съпруга се запознах при Цветан Марангозов. Но тогава бях много млада и не се реших да разговарям с този голям човек... С Радой Ралин обаче се разприказвах, защото приятелката ми, Мариета Герджикова (от Вършец) беше поела ангажимент да вземеме интервю от него на тема „Жената в живота на Радой Ралин”. А жената, голямата му любов, е Лаура – италианска комунистка, която на снимка приличаше на младата Рита Павоне ...Хубаво беше тогава! По това време трябваше да открия първа самостоятелна изложба в галерия „Natali” на улица „Гурко” в София. Поканих Радой, но същата вечер той беше на срещата на български интелектуалци с Митеран. Но, макар и със закъснение, дойде! Тази, както и срещите ми с Радичков, с Цветан Марангозов, с Борис Христов оставиха прекрасни спомени от студентските ми години! Вие знаете, че живея във Виена. И тук съдбата е благосклонна към мене: работя често със и за известни художници- живописци. Един от тях , известният кубист Josef Pillhofer е правнук на прочутия Иван Мърквичка. Няма български художник, който да не се е докоосвал до него лично (бил е учител на редица от класиците ни!) – или до неговото творчество.. .Знаете, че Мърквичка е поканен да преподава в нашата художествена Академия в София. Но така му харесва България, че тук си и остава. После основава художественото училище в Пловдив... И сега Пловдив, Монтана – са в обсега на асистентската ми работа за други художници – миналата година, например, работих за Вълчан Петров, голям художник, прекарал дълги години в Монтана, откъдето е съпругата му – актрисата Иванка Братоева. Сега живее и работи в Пловдив. Изпращам ви снимки от работата ми върху неговата картина „ Задушница”, която може да се възприеме и като реплика на прочутата картина на Иван Мърквичка... Ето че се разприказвах, подлъгана от слънчевите спомени! Сещам се за един лаф, който обичната ми баба Йона често цитираше в подобни случаи: „транка-флянка, баба Станка...” .. В село Златия имаше една баба Станка, която като я срещнеш, няма да пропусне да каже: „транка-флянка, баба Станка...”

Мими Станева

понеделник, 24 юни 2013 г.

Свети дух

Днес 24.06.2013 година е празник на град Монтана .

Денят започва с Божествена света литургия, отслужена от видинския митрополит Дометиан, епископ Сионий, протосингела архимандрит Антим и местните отци. Това стана в храма "Св. св. Кирил и Методий", а след службата на площада отците отслужиха и водосвет за здравето и благоденствието на гражданите на Монтана. За първи път е отбелязан като празник на град Фердинанд през 1925 година. След 09.09.1944 е премахнат като празник. В средата на 90 години на 20 век е възстановено честването му.

Свети Дух

се отбелязва 51 дни след Великден, на деня след Петдесетница. / Светият Дух в християнството) е едно от лицата на Светата троица, третата ипостасна триединния Бог. [Свѣтъ Доухъ, латински - Sanctus Spiritus - м.р., старогръцки - Άγιο Πνεύμα (Agio Pnevma - ср.р.), иврит - רוח הקודש (Ruah haqodesh - ж.р.)]. Християните вярват, че Светият Дух по време на цялата история е давал на определени лица, групи и цели народи своите благодатни дарове, които се предоставят на всеки вярващ посредством тайнствата./ Всяка година се пада в понеделник. Известен е още с имената Русаля и Духовден. Празникът е свързан по смисъл с честванният на предния ден празник - Петдесетница. Двата празника са последни от Великденския цикъл. На Петдесетия ден от Господното възкресение Свети Дух слязъл над апостолите и ги дарил с благодатни дарове. В понеделник след Петдесетница църквата прославя Светата Животворна Троица - Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Дух Свети, които имат равно достойнство. Според представите на християнската вяра Свети Дух дава живот на тварите и освещава човешките души и тела. Той се изобразява като гълъб в църковните изображения. В народните вярвания от Велики четвъртък до Свети Дух душите на всички мъртви са на свобода по земята. Ходят обикновено по цветята, по дърветата. На Свети Дух се прибирали и затваряли чак до идната година на Велики четвъртък, когато се отварят небесните двери. С този ден започва Русалската седмица, приемана за особено опасен период. Тогава идват русалийките, които според народно поверие били душите на млади удавници, които прелитали отвъд Дунав във вид на бели и жълти пеперуди. На тази основа са изградени забрани и обредни действия, характерни за Русалската седмица. За да се предпазят от нечистите сили, през тези дни хората носят пелин, лепка или орехова шума в дрехите си, защото вярват, че русалийките бягали от тях. Закачат пелин и по вратите и прозорците на къщите, разстилат го и по пода.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!