Social Icons

.

Юбилеен лист


Този брой е посветен на няколко юбиляри:

ЙОРДАН РАДИЧКОВ, проф.ГАЛИЛЕЙ СИМЕОНОВ, ВЕНЕЛИН ЗАХАРИЕВ

25 години след демократичната зора.



Двама от миналия век Галилей Симеонов (Никола Цветин) и Иван Иванич

Йордан Радичков:

„Има един лек римски оттенък в тези земи. Във всяка къща у нас имаше по една римска тухла, изровена от разкопките. Стои на печката, а когато някой се разболее, тухлата се увива и се слага за затопляне. Занаятът за плавене на злато е останал от римско време.”



Шарж Тодор Деков

Дали тая тухла не подгрява и днес поизстиналото ни откъм спомени въображение?



"Започваме нещо много важно за региона. Ще направим нашите старини известни в цяла Европа, а защо не и в света. Имаме места, които не са разработени, но е нужно да се видят от много хора. Така кметът на Монтана Златко Живков представи поредния спечелен от местната управа проект “Подкрепа за развитие на регионален туристически продукт и маркетинг на дестинациите” на стойност 481 400 лв. Финансирането е по оперативната програма “Регионално развитие”, участието на общинската администрация е 5 процента. Туристическите райони, които не са дотам известни, получават подкрепа, от която имат нужда. В Северозапада много история, изключителна природа, богато културно наследство. Всичко това ще бъде представено по възможно най-добър начин, за да стане регионът популярен сред много хора от близо и далеч, допълни кметът. Той припомни, че по проект се възстановява и крепостта край Монтана. В осъществяването на този проект Монтана ще си партнира с Чипровци, Ружинци и Чупрене.



Художник Венелин Захариев

Йордан Радичков

НЕЖНАТА СПИРАЛА
(Шипков храст)

В един студен зимен ден пътувах с конска шейна през Лудогорието. Бяхме неколцина човека, натъпкани плътно един до друг в дъсчения сандък, едни седяха с лице към конете, други с гръб, трети се бяха настанили ребром, всички бяхме измръзнали, омърлушени и уморени. Връщахме се от лов, омотани в шалове, с вдигнати яки, с нахлупени капи или гугли, тъй че нито едно лице не се виждаше цяло. Изпод гуглите и шаловете димеше пара от дишането на хората, пара димеше и от ноздрите на конете. Когато човек пътува с шейна, изстива бързо, студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна. Небето над нас бе сиво, вляво от шейната сивееше гора, от дясната ни страна се простираше равнината, леко наклонена, покрита със сняг. Пътят лъкатушеше покрай самата гора, спускаше се в някоя долчина, катереше се, на места шейната поднасяше, плазовете стържеха върху чакъл и камъни, конете започваха да пръхтят, конярят размахваше камшика във въздуха и започваше да вика: "Дий! Дий!" Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго. Край един от завоите внезапно изникна върху снега шипков храст, отрупан целият с ярки червени плодове. Той бе обърнат едновременно във всички посоки. Конярят рече: "Я гледай ти!", завъртя камшика във въздуха и перна храста през лицето. Дивата шипка трепна, трепнаха заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето. Плазовете на шейната продължиха да поскърцват равномерно по пъртината, равномерно звъняха и им пригласяха конските звънчета, шипковият храст бавно отстъпваше назад, като бе втренчил в нас стотиците си червени очи. Пътят се наклоняваше леко, конете започнаха да пръхтят; обърнах се напред, видях рамена, гърбове, гугли и сините очи на едного от ловците. Той бе захапал отдавна изгаснала цигара. "Туй ще е някой вампир" - рече ми ловецът. "Кое?" - попита сипкав глас от предницата на шейната. "Оня храст" - рече човекът с изгасналата цигара и обърна глава назад през рамото си, за да покаже шипковия храст. Видях по лицето му да се изписва недоумение. Погледнах назад, шипковият храст го нямаше. Белееше се само равнината, до нея стоеше изправена сивата гора, отгоре се сивееше небето. Спуснахме се в падина, падината скриваше шейната от втренчените очи на шипковия храст. "Почти като човек... почти като човек!" - ме жегна остра мисъл. Продължавах да седя, обърнат назад, зад гърба си чувах конските звънчета, кашлица, нечие мърморене, скърцането на кожената амуниция. Натрапчив спомен затича по пъртината подир шейната, до него безшумно, без никъде да се препъва, тичаше хилядокраката гора, човек с гуцулска шапка и с брада подтичваше, виждаше се ясно високото чело и втренченият му, почти фанатичен поглед. Въртеше се и се търкаляше през снега пред него шипковият храст, съшибан сякаш от невидим камшик, загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи в своя преследвач. За миг се спряха храст и преследвач, видях как човекът започна да почесва замислено брадата си и да оглежда тъй храста, като че търсеше нещо скрито в него.

Човекът с гуцулската шапка беше Методи Андонов.

Ето вече пет години как той не е между живите, но често ще се случи въображението ми най-живо да го изрисува тъй жив и истински, че ако извикам, сигурен съм, че ще чуя неговия глас. Ни веднъж обаче не посмях да го повикам", боязън някаква изпитвам, боя се, че ако чуя неговия глас и видя как на повикването тръгва срещу мене, то сърцето ми едва ли ще издържи. Когато беше жив, веднъж отидохме в планината Руй на лов за едър дивеч. Пак беше зима, ловувахме в гора, стаена и негостоприемна, небето бе разкъсано, ту слънце заливаше гората, ту сянка пробягваше през нея, гърмеж отекваше на някоя пусия, с ръмжене отговаряха долищата на гърмежа. В края на лова Методи ме повика, съседи бяхме по пусии. Видях го да се върти и дебне около един шипков храст така вторачен в него, сякаш вътре имаше скрит звяр. "Ела, ела!" - рече той тихо. Попитах го какво има. "Виж!" - рече ми той, като показваше храста с пръст. Лицето му сияеше цялото, стори ми се, че нещо фанатично има в погледа му. Огледах внимателно шипковия храст.



Калиманица

Това бе храст, висок човешки ръст, разположен нашироко върху снега, отрупан целият с ярки червени плодове. "Ела да видиш от другата страна!" - рече ми Методи Андонов и преминахме ние двамата от другата страна, но и от другата страна бе същото. "Откъдето и да застанем, той все ни гледа!" - обърна ми внимание Методи Андонов. Запалих цигара и оставих човека да обикаля и дебне около своя шипков храст.



.

Непубликувани фотографии на Й. Радичков при посещенията му в
Монтана/Михайловград/

от личния фонд на Милан Миланов /Милан Революцията/









ЙОРДАН РАДИЧКОВ, БОЯН НИЧЕВ И РАДКО ТРИФОНОВ

БОЯН НИЧЕВ, /1930 – 1997/

Роден е на 6 януари 1939 г. в Берковица. Основното и средно образование получава в родния си град. През 1952 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" - специалност българска филология. Същата година постъпва на работа в Института по литература при БАН., като аспирант по славянски литератури. Защитава дисертация на тема "Реализмът на Бранислав Нушич" (1952). От 1957 г. е научен сътрудник, 1972 г. старши научен сътрудник, а през 1980 г. защитава докторска дисертация - "Съвременният български роман". От 1976 г. е зам. директор на института по литература, а от 1989 до 1991 г. - негов директор. Успоредно с това (от 1976 г.) е ръководител на катедрата по славянски литератури в СУ и професор по история на славянските литератури. От 1967 до 1980 г. е зав. Отдел "Теория и критика на изкуството" на сп. "Септември". Член на редакционната колегия и главен редактор на сп. "Литературна мисъл" - 1990-91 г. Член на СБП.От 1991 г. е посланик на България в Чехословакия Умира на 27 юни 1997 г.

Автор е на книгите: Димитър Талев. Лит.-крит. Очерк. 1961. Бранислав Нушич. 1962; Национална съдба и литература. 1968;Съвременният български роман. Към история и теория на епичното в съвременната мългарска художествена проза. 1978(1981); Критика и литературна история. 1980; Основи на сравнителното литературознание. 1986; Вапцаров или нашият поетичен диалог със света. 1989; Литературна класика и съвременност. 1990.





Спомен за Радичков
Борислав Геронтиев (30 Юли 2014)
Бурната пролет на 1988-а година. Гласност и преустройство. Клубове и комитети. Преливане от пусто в празно. ..Ръководството на Съюза на българските писатели вече заседава в реставрираната къща на улица „Ангел Кънчев“ № 3. За реставрацията са хвърлени големи пари и тъй като къщата стои празна и предизвиква недоволството на писателите, реши се там да заседаваме. И заседаваме епично. Събираме се в приземния етаж. Сядаме около тежка кръгла дървена маса. На тежки дървени столове. Въпреки яркото осветление на полилеите, сякаш се намираме в манастирска изба. А липсата на дневна светлина и почти пълната изолация от уличния шум натрапват усещането за призрачност и болнавост. През малкото прозорче виждам когато някой крачи по тротоара над главите ни – ту на високи токчета, ту по маратонки, ту с дебели подметки, ту с ботуши… Дали над главите ни не крачи Историята и чуваме ли ние нейните стъпки? Ние бяхме шепа духовни пастири, отдавна зарязани от своето стадо. Ние бяхме файтон царедворци, низвергнати от своето царство. Ние бяхме пациeнти, заболели от мистериозна болест и настанени в изолационно отделение до установяване на заболяването ни. Ние бяхме живи експонати, достойни за показване на чуждестранни туристи.(Показвали са ми будистки лами – туристи зяпат как насядалите лами непрестанно ломотят на неразбираем език.) Ние бяхме дребни винтчета в огромния механизъм на тоталитарната бюрокрация, които тракват и потракват на празни обороти. Нашите заседания нямаха край, както нямаха и смисъл. Едно важно събитие отминава, друго – още по-важно – се задава. Очакваме пленуми, готвим събрания, обсъждаме доклади, докладни записки, тезиси, съображения… Какво ли не правим! И всичко, което правим, няма нищо общо с писателския труд, с литературата, с реалната действителност. В това подземие на реставрираната къща може би за първи път добих представа за мистичното. Виждам жестове. Дочувам човешки гласове. Поскърцване на тежки столове. Посръбване на кафе. Шушукане. Кикотене. Прозявка. Въздишка. Извън времето. Извън пространството. ...Това са едни от най-безсмислените дни в живота ми. По-безсмислени и от денонощията, пропилени по кръчмите. Там, в кръчмите, също е било безделие, също е било губивреме, но поне съм бил наясно, че в кръчмите кисна ей така, без да си въобразявам, че върша съдбовни дела. С какво все пак мога да осмисля висенето си по тези умопомрачителни заседания? На въпроса – с въпрос: а кога ще седя редом до Йордан Радичков, ще го наблюдавам, ще го слушам? От няколко години все на подобни писателски сбирки съдбата ме среща с Радичков. С часове мога от непосредствена близост да се взирам в него, да прониквам в думите му, да тълкувам жестовете му, да разгадавам мълчанието му: как опипва всяка дума; как не се доизказва; как говори, а очите му не гледат в никого и в нищо, защото са втренчени в невидими за нас светове; как изрича само част от онова, което може да каже, а останалото запазва, разисква го със себе си, мълвейки на себе си „Да… да…“ И започнах да си записвам казаното от Радичков, да си припомням казаното от него преди години. И всичко си дойде на мястото. Вече тръгвам към реставрираната къща със скрита радост, че отивам да върша някаква работа.

2.

Радичков обича да говори с притчи, които в момента съчинява. През лятото на 1986 г. излезе романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци“. Отначало около романа настъпи неловка тишина. На мнозина им се искаше тази тишина да не бъде нарушавана и романът да бъде отминат с мълчание. Други се опитваха да го съсекат, като го обявят за кулашки роман, в който се разстрелват партийни секретари. Все пак дискусия стана, романът получи признание. Какво е мнението на Радичков – мнението на един жив класик за друг жив класик? Чувал съм Йордан Радичков да се произнася с уважение за Ивайло Петров. Даваше го за пример как отишъл в Добруджа – там живее, там пише, нека и други да направят като него…

При обсъждането на някакъв доклад пак се завърза разправия около „Хайка за вълци“. Отправят се сериозни обвинения, и то главно политически. Вдига се врява. Неколцина подкрепят обвиненията – романът бил старомоден, събитията около 9 септември се отразявали само в няколко страници…

Радичков изчаква да поутихне пукотевицата. Спокойно, внимателно, почтително казва, че „Хайка за вълци“ предизвика много спорове:

– Истината е, че този роман е един тежък сноп в нашата литература. Добруджански сноп. Ние го обикаляме, връзваме го, развързваме го, вършеем го, но той си е сноп.

Радичков добавя и поуката от притчата:

– Може би този роман ни завари малко неподготвени.

И врявата утихва.
Друг път обсъждаме конфликт в писателската гилдия. Георги Константинов ни чете дълго и невъздържано писмо на Надежда Драгова до Любомир Левчев. Любомир Левчев ни чете дълго и усукано обяснение във връзка с писмото на Надежда Драгова. Един по един си казваме думата. Всеки – според ума си. Някои се възползват от обстоятелството, че заседанието е в кабинета на Левчев, за да плонжират върху килима на Левчев.

Йордан Радичков гледа към килима, но не се готви за плонж, а сякаш там е написано това, което започва да говори:
– Работил съм с Левчев. В работата ни са възниквали спорове, при които ако единият излезе, така ще блъсне след себе си вратата, че подире му ще пада мазилка. Такива спорове обаче не могат да стават поводи за обиди, оскърбления и генерални оценки. Ако Левчев е обидил Драгова, защо тя не му напише едно лично писмо, в което да му каже всичко, и то така да му го каже, че да му горчи цял живот!? И да си го знаят само те – двамата, никой друг да не знае, защото нещата, казани между двама души, са много по-страшни.

Загледан в килима, Радичков чете притчата за килима:

– Ето, този кабинет е застлан с мокет. А отгоре – персийски килим. Това е наследство от Георги Джагаров. Килимът постоянно се набира. Ето вижте – гънки, гънки… Това е статично електричество. От него са тези гънки. Какво да се прави – винаги ще има статично електричество! За нас е важно да не се припъваме в гънките на килима.

Дни след 10 ноември 1989 г. беше свикано специално заседание на Управителния съвет на СБП. Група интелектуалци внасят предложение в „Литературан фронт“ да бъде поместен призив за митинг на площад „Александър Невски“. Такова чудо нечувано се случваше за първи път в нашата ферма – няколко души да свикват митинг!

Радичков разказва притчата за стадото:

– Сега ние сме като стадо овце. Едно стадо, което винаги е държано затворено. И когато оградата на кошарата, на егрека, е паднала, когато вратата е широко отворена, ние не излизаме, не отиваме в ливадата да пасем. Ние се въртим, блъскаме се, блеем, но не излизаме в зелената ливада. Гледаме ливадата, гледаме, че вратата е широко отворена, поблейваме, побутваме се, но не излизаме от кошарата.

4.

Радичков рядко се намесва в разговорите пръв, но и рядко остава безучастен. За начало нещо подхвърля, навлиза предпазливо, постепенно се разпалва. Разпали ли се, Радичков става вулкан, който бълва метафори:

„Младите писатели са като всички ни: не познават живота, езика ни не познават, смучат си от пръстите, не са усвоили някои основни неща от писателския занаят, не могат да разказват. Младите поети са ми много еднакви. Като бройлери в месарския магазин: всички по 850 грама, чисти, опаковани. Мислят правилно, но мислят скучно. А като минат и през Софийския университет, стават гладки като паркет.“ „Наблюдавам, че в нашия език ударението се измести назад, назад, назад и той стана като старо четирикрако животно – схванато в задницата и все прикляква и се тътри, влачи се като пребито куче със схванат гръбнак.“ „Първите книги винаги наподобяват някого и нещо. Личи кога един човек е бил аргатин, слуга. И постепенно, след няколко книги, той се мъчи да излезе от този литературен чифлик и ако се е сдобил с едно малко парче орница, все пак решава да се труди до края на живота си на него. Може нищо да не ражда, но все пак човек оре, засява, прибира оскъдната жътва-градобитна, но се труди.“ „За разлика от критиката, аз виждам недостатъците на своите писания. Виждам ги, както добрият шивач вижда къде лошият шивач е тропосвал, къде виси. А критиката прилича на онзи продавач, който гледа да продаде цялата стока на сергията – и добрата, и лошата.“ „Чета поезия, но малко, понеже тя е много сгъстена в сравнение с прозата. Има един руски чай – пресован. Човек трябва да сложи малко парченце от него.“ „Аз лично предпочитам младите години, когато човек е още езичник. Гледам писателите как са работили на стари години… Пишат като едни добри християни, които знаят кое е праведно и кое е грешно, кое е вярно и кое е невярно, кое е правилно и кое е неправилно. Докато ранните години на човека са пълно варварство. Като грехопадение – нищо друго няма. Прошката е измислена от старците. По-късно, когато човек не може да греши, човекът иска прошка, иска милост.“

6.

Личният състав на редакцията на списание „Септември“ заедно с редколегията и поканени външни лица посреща новата 1985 година. Наздравици, настроението се повдига. Радичков се е загнездил в един ъгъл, тихо обменя мисли с Герчо Атанасов, пийва лимонада и си зобва по някой фъстък, безучастен към общата врява. Наздравица обаче трябва да вдигне – изключения не се приемат. Става като примерен ученик:

– Какво мога да кажа аз, който пия една гола лимонада?… Когато работех в „Литературен фронт“, Славчо Васев ни събираше преди Нова година да мислим заедно за новогодишния брой. Получаваше се най-сивият брой… На фона на миналото не виждам нищо утешително в настоящето. От ученическите си години помня майката на присъстващия тук Боян Ничев. Тя беше една учителка от Берковица. Невероятно интелигентна. И аз не знам – Боян Ничев, който е професор, доктор, дали ще достигне нейната интелигентност.

8.

В най-новата история имаше времена, когато около кръгли маси се обсъждаха остри проблеми. Радичков излиза от Полиграфическия комбинат с още трима-четирима души. Оживени, разгорещени, продължават някакъв недовършен разговор. В съзвучие с грейналото му настроение го питам да не би да е бил на кръгла маса по някой остър проблем. Да, обсъждали въпроса за културното общуване между народите. И веднага нещо му щуква, приканва събеседниците си за внимание – щял да разкаже виц, който е във връзка с обсъждания проблем:

– Магарето видяло конете на селската мера и хукнало към тях. „Готово!“ – рекло магарето. „Какво готово?“ – изгледали го конете. „Това, за което сме се събрали“ – отвърнало магарето. Конете му казали, че са се събрали да се надбягват. „Ех, да му еба майката! – изпсувало магарето. – А аз мислех, че ще си ги мерим.“

9.
Пак сме насядали около тежката кръгла маса на тежките дървени столове в подземието на реставрираната къща на „Ангел Кънчев“ № 3. Поднесли са кафе. Андрей Гуляшки е подшушнал на сервитьорката – бутилка водка.

...някой отваря дума, че всички големи писатели сме ги запомнили с по една-две техни фотографии, а днешните писатели се явяват по вестници, списания, Обясняват това с напредъка на фотоизкуството или на писателската суетност.

Радичков има друго мнение и по този въпрос:

– Обезличили сме се.

И разказва една случка.

В България гостува Артур Лундквист. На срещата с госта дошъл и Атанас Далчев. Дошъл в някакъв дъжд, с някакъв стар чадър, от който се стичала вода, мокър шлифер, мокри очила…

Когато Далчев си тръгнал, Лундквист казал:

– С идването на този човек при нас влезе Стара Европа.

– Ето как само с едно влизане, с едно появяване Далчев оставя следа! – довършва разказа си Радичков.

Кирил Апостолов – главен редактор на издателство „Български писател“, напира да разбере колко страници ще бъде ръкописът на Андрей Гуляшки, заплануван за издаване.

– Около двеста и петдесет – казва Гуляшки. – Не повече от двеста и петдесет.

– Как двеста и петдесет! – реагира на мига Радичков. – Един български писател разполага с не повече от сто думи и с тия сто думи да изпише най-много стотина страници. Не повече!

Обръща се към мен:

– Бориславе, вие сте млад човек, запомнете от мен: стотина страници, не повече! – сякаш ме заклева Радичков. – Някои правят изявления: пиша роман, триста страници! Откъде толкова много думи?

Става шумно и весело – като в кръчма. Гуляшки е направил изчисление: стотина страници са мислите на писателя, другото е пряка реч.

Радичков не признава никакви изчисления:

– Започне ли с пряката реч, писателят се освобождава от отговорност. Пряката реч не е литература. Голямата литература я пишат онези писатели, които не търсят спасение в пряката реч…

От пряката реч минава на битови теми:

...Гуляшки настоява да поседнат и да изпият по нещо, Радичков упорито се съпротивлява. Навън, на тротоара, Радичков вече не използва обръщението „другарю Гуляшки“. Може би защото вече не сме в заседателната зала. Казва:

– Андрей, искам да си ида у дома, да си хвърля обувките, да съблека жилетката и да се нахраня като писател, а не да ям долу, в ресторанта, като нищожество.

декември 1984 – декември 1989 (от СП. „ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД”)

.



проф. Г. Симеонов и худ. Милчо Петров/1933-2006/, откриване на изложба-живопис в галерия "Люта"

Проф. Галилей Симеонов за Радичков:
...Йордана мина като вчерашния вятър в нашия живот… Брулеше ни с мисленето си отвсякъде. Каквото и да направеше – беше като вихрушка; беше гейзер, беше изблик на вдъхновение- на мисли… голямо богатство!…той ни заля отвсякъде – като тоя язовир…

(из Радиоинтервю по Хоризонт пред Габриела Гавраилова)



Проф. Галилей Симеонов поднася цвете на паметника на своя приятел Й. Радичков

ПЪТУВАНЕ С ГАЛИЛЕЙ
Сценарий от незавършен филм/Пътни ескизи/



ВЕНЗАХ/ ПРОФ. ГАЛИЛЕЙ СИМЕОНОВ/

*** С Галилей (НИКОЛА ЦВЕТИН) „пътуваме” отдавна – отпреди 50 години, когато се ожених-преселих в Михайловград – Монтана... Пътуването до Белоградчик е най-паметно обаче. То стана уж планирано, ама не съвсем. Импровизацията дойде по линия на една Галилеева приумица. Бяхме се разбрали да се видим в Монтана – той да дойде от село Геново, (Соточино), а аз да го чакам на автогарата в града. По едно време ми звъни: „Коста, една кола ще те вземе от галерията, да те докара при мене” „Галилей, но това са много пари!” „Аз плащам” – това е! Какво да се прави? Трябва да го слушам – по-възрастен е. Купувам един пъпеш и тръгвам. В Соточино той е в двора на къщата си – сочи ми едно-друго – започнати/недовършени работи. Скоро дава команда на шофьора да тръгваме. „Закъде?” „ Белоградчик!” Това е в големите юлски горещини на 2013-та. Ето част от това пътуване... С пресечки и засечки, без режисьорски планове...



ПРОФ. ГАЛИЛЕЙ СИМЕОНОВ

портрет на ЛЕВСКИ ! МОЖЕТЕ ДА ГО ВИДИТЕ В СБИРКАТА НА ЧАВДАР АНТОВ – С. МЕЛЯНЕ, УЧИЛИЩЕТО.

УВОД
ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО. ЛИСИЦИТЕ.

(”ГОНЯ СЕ... И ВСЕ НЕ МОГА ДА СЕ НАСТИГНА”)

1 част. Дворът.
Съобщава на Чавдар Антов, че тръгваме, но няма да минаваме през Меляне.
2 част. В колата
– Разказва ми истории от своя живот: по пътя ми сочи села и места, свързани с житието му. „От тука тръгва моят род; това е ...Долни Лом, Но аз не съм вече Галилей, (показва ми новата си лична карта, където черно на бяло е записано ЦВЕТИН НИКОЛА ДАМЯНОВ Малко преди Чупрене и Долни Лом ми казва: „Аз трябваше да съм във Лилехамер, тая вечер...Норвегия. мина човеко да ме вземе... и от един път Еленка (съпругата му) каза: Дал си дума на Коста – край!... Чърчил е свързан с Лилехамер – началото на войната...Там Хитлер избива много евреи...и немците са имали проблеми по тая причина...Следва разказ за родовете и патилата на Галилей – Никола Цветин по време на службата му в армията... 3 част. В ресторанта. Питам го защо се е преименувал на Никола? Ами горе, в планината, като извикат „Галилей!”, ехото отвръщало „---еееееей...” а ако викнат Никола, се чува „--ааааааа!” Друго си е, наистина! ... В ресторанта влиза някак на пръсти, като в църква. Оказва се, че преди години тук са му направили забележка, че не е облечен като за такова изискано място. Сега се беше понагласил. Но го знаеха и ценяха такъв, какъвто си е: естествен, непосредствен и искрен. ... В ресторанта сме сами и се налага да отида до кухнята, да извикам келнерката. Казва се Маргарита. С Галилей се познават отпреди. Веднага литературното ми съзнание отскача към „Майстора и Маргарита”. Нашият гледа малко отнесено. Подхваща разговор уж за гозбите в менюто, а гледа да я задържи по-дълго край масата. Шадраванът, високите тавани, прохладата при 40-градусовата температура вън – създават силното усещане за контраст. И тая Маргарита, която с готовност и търпение, приятелски изчаква разказа му за подправките, съпроводен от красноречиви жестове с пръсти и ръце... На връщане се отбиваме да си купим вино от крайпътна изба. Всички го знаят. Готови са да му угаждат всякак. И му се радват, всички му се радват!...
Обещаваме си, естествено, да довършим разговора; сега се сещам за колко работи не съм го попитал; най-важното – какво рисува в момента; а и една устна хармоничка стърчеше от джоба на ризата му – така и не дойде ред до нея! Ето едно стихотворение, което Радичков, като да е посветил на своя съученик:

ЗА ВИНТЕЛА

Обичам сутрин рано

край кладенеца да застана

и винтела с ръка да завъртя.

Цигук-цигук, цигука винтела,

цигук-цигук, въжето се навива,

цигук-цигук, въжето се издига

по дървеното геранило.

Върти се, винтелю, върти!

Живота цял живот, цигук-цигук,

извиваме на винтела!

Върти се, винтелю,

цигук-цигук!

Живот, навивай се,

цигук-цигук!

Издигай се, ведро,

цигук-цигук,

и плискай весело вода

по дървеното геранило!

Върти се, винтелю, върти!

Цигук-цигук! Цигук-цигук...

.





Худ-проф. Галилей Симеонов

Венелин Захариев
/ Животът като естетика/





ХРАМ „Св.св. Кирил и Методий”/ художник ВЕНЗАХ?

***

… Венелин Захариев е класически тип художник; той не прави резки движения по посока на модерното; у него се забелязва развитие по формулата “реализъм в модерни одеяния”. С чувство за самосъхранение той сменя жанрове, сменя техники, но никога не минава границата между модерно и модно; не изневерява на природата и на характера си. Преображенията му са в рамките на класичното; знае, или има усет за това, че реализмът в крайна сметка ще се окаже …най-модерното течение и школа. Отличен колорист, но и тънък график; с усещане за формите, но и за сюжета на претворяваното, Венелин Захариев печели бързо зрители и приятели… Роден е на 3 януари, 1939 в с.Копиловци, Монтанско. Може би оттук е и връзката му с Радичков – не само географска, разбира се. Рисува по негови разкази. Преди пет години направи изложба с рисунки по творби на писателя. И сега в центъра на юбилейната му изложба са тия картини. Едно негово интервю е озаглавено: “Изкуството ме спасява”. За В. Захариев това не е красива фраза. Нито въздишка на човек, подведен от лесния отговор. Той е от хората, които не се боят от ироничното самоопределение. В същото интервю се шаржира чисто по радичковски: “…един здрав шарен селски петел, обича песните, слънцето, плетищата, окичени с грънци и кратуни, с тикви и врежове…” Завършил е графика при проф.Евтим Томов, илюстрация при проф. Веселин Стайков, а живопис е “усъвършенствал” при …Радичков.



Худ. ВенЗАХ

Монтанезиум – крепостта

...Аз вървя в тоя град, дето твоите стъпки отекват, отекват, отекват.

Дето няма живот. Само нежно гласът ти звучи.

Дето няма съдби. Няма страсти. И всички движения секват.

И единствено ти си в небето над моите болни от мъка очи...

(Иван Иванич, редове от последната му книга. 2011)

ВАЛСЪТ НА МАЕСТРО ДИКО ИЛИЕВ
Любомир Пеевски


худ. ВЕНЕЛИН ЗАХАРИЕВ

В ония години моето родно село Фурен, което не може да се похвали с многолюдност, имаше три духови музики, които се състезаваха от трите му баира и изпълваха пространството с нещо живо, сладко и затрогващо... Особено отчетливо си спомням студените зими и “ Дунавското хоро”. Като го слушах, непрекъснато си представях поле, вятър, който търкаля из снега изсъхнали тръни и някаква волност, някакъв простор, които проникваше навсякъде и ми създаваше чувство за свобода, мамейки ме да тръгна нанякъде, без да знам накъде. По - късно напуснах селото, но “Дунавското хоро” тръгна с мен през живота ми и ме е съпровождало навсякъде – живо, гениално, българско.
“Дунавското хоро” е написано през 1937 години. Преди 77 години.

“В Дунавското хоро” съм пресъздал с музика щедрата и плодородна картина на крайдунавската есен, с всичко, което има в нея, особено обширните поля със зрееща царевица.” (Дико Илиев)



Създавал своите произведения като че ли на шега, по фронтовете на и по мегданите на селата на Дунавската равнина , Дико Илиев беше превърнал, българската земя и българската душа в едно огромно петолиние, по което неуморно през целия си живот засаждаше ноти, вълнения, чувства и много много доброта...

„... Има хора – като ги гледаш свити на вид, неугледни, скромни, а като заприказваш с тях, като ги опознаеш – душата ти се пълни с благодат. Обични хора. Хубост и душа имат...” (Дико Илиев)

Дико Илиев е чудо , без което не можем да си представим българската култура .

“Най обичам да стоя на брега на Дунава в ранно пролет. Всичко наоколо и буквално в белота. Подухва лек веткрец и сейва белота по земята. Птиците се боричкат в клоните на дърветата. А в душата ми е хубаво, хубаво. И музиката извира от душата ми...” (Дико Илиев)

“ Но най обичам да гледам как свири гарнизонната музика на голям мегдан и да играят моми и момци, закичили калпаците и главите си с алено мушкато. Много му приляга на “Дунавското хоро” да го закичат с алено мушкато.” Дико Илиев е свързал трайно съдбата си с българската армия. Взел участие на 13 години в Балканската война като музикантски ученик, той се сражава със своята музика по бойните полета на Междусъюзническата и Първата световна война. На 16 години, пак на фронта, пише първото си хоро – ”Искърско хоро”...
Запитан кои са върховете на българската музика, проф. Д-р Николай Кауфман казва: “Българските народни песни, рапсодия “Вардар “ на Панчо Владигеров, “Тракийски танци” на Петко Стайнов и Дунавските хора на Дико Илиев.”
“Духовите музики са ни нужни. Това са оркестри, които крият в себе си и нежност, и могъща сила. Без духова музика не може да се направи народно празненство, манифестация...” (Дико Илиев)



Духова музика гр. Фердинанд 1929 година

... През 2008 година се навършваха 110 години от рождението на Дико Илиев и 70 години от първото излъчване на произведение на Дико Илиев по Българското радио...Работех в радиото и с колеги се заехме да станем част от този празник. Поканихме духове оркестри от цялата страна. И направихме шествие по улиците на София...Вървяха духовите музика на Оряхово, Монтана, Панагюрище, Враца, Гвардейският оркестър, градският духов оркестър на София и свиреха великата музика на Дико Илиев. Прозорците на къщите се отваряха, хората спираха по тротоарите и ръкопляската, а музиката на гениалния маестро се издигаше над всички нас, милваше душите ни и ни напомняше ,че сме българи, че трябва да се обичаме и да споделяме празниците си... И накрая музиките се събраха на площада пред Народния театър и свиреха, свиреха тази вечна музика родена във и за България...



Концерт на духов оркестър при читалище "Разум", Монтана/Михайловград/ 1974 година



Концерт на духов оркестър при читалище "Разум", Монтана 2012 година

А в същото време бяхме помолили всички български радиостанции у нас и по света точно в 11.45 да излъчат безсмъртното «Дунавско хоро» на Дико Илиев. И досега ми става хубаво, като си спомня, каво се случи тогава. А за мен това честване беше свързано и с нещо много лично. Открих в неиздаваните произведения на Дико Илиев произведение, посветено на моето село. Валс, който се казваше «В лозята на Рибиня». Рибиня, реката, която извираше от Милин камък , минаваше покрай Фурен и се вливаше в Огоста. Взех нотите, в радиото ги аранжираха, записаха. И днес тоя валс е в дисковете на великия Маестро.



Юбилеен концерт на духов оркестър при читалище "Разум", Монтана 2014 година



Огоста / Венелин Захариев

Граници на забавяне
от Пламен Антов



Книгата само на пръв поглед изглежда да е просто сборник с разкази. Всъщност отделните творби в нея са свързани с множество видими и невидими нишки, които ги подреждат в цялостен, мрежовидно разгръщащ се сюжет. Нишки, чието разплитане превръща внимателния читател в активен съучастник, въвлича го в литературни игри, които приличат на ребуси: нищо не е (само) такова, каквото изглежда; няма реалност, а игра на реалности, симулация, заместване…

Книгата подрежда няколко истории, които демонстративно се съпротивляват на лекото писане и лекото четене, при все че нерядко ползват тъкмо хватките на популярната литература: любов и прелъстяване (в режима на модела “курортна история”), несъстояла се и измисляна любов, инцестна любов, убийство от любов… Ала най-важното тук се намира винаги една крачка по-нататък. Не фабулата, не онова, което се е случило, не “животът”, а технологията на езиците, които го разказват и в крайна сметка заместват.

И не на последно място – удоволствието от стила, разбира се.

Сред различните модели, които се разпознават по страниците и между тях, е и моделът “упражнения по стил”. Читателят ще разпознае ред велики сенки на автори и творби, на почерци и стилистики, които книгата се забавлява да цитира, следва, разклонява, преобръща.

– Понякога ви чувам как пишете.

– Опитвам се да го правя. Дойдох тук точно за това – да пиша.

– Какво?

– Роман.

– Роман? Ще ми кажете ли заглавието?

– “Егоист”.

– Смущаващо заглавие. Какво представлява? Автопортрет?

– По-скоро баналното търсене на себе си. Банално и винаги безуспешно.

Писането е толкова различно сега. Може би романът – или разказът – е друг. Писането е толкова истинско, че в един момент усещаш как изцяло те е погълнало и сякаш не ти пишеш текста, а самият ти си писан от него. Ръката ти е само случаен инструмент на нещо, което се случва с теб така, сякаш се случва с някого другиго – без собственото ти съгласие, без участието ти, въпреки теб…
– Всичко е автопортрет. Целият този свят наоколо в мига, в който насочвам фотоапарата към него, се превръща в мой автопортрет.

Очите й са тъжни и внезапно красиви. Може би от силното вино.

– Всяка моя фотография е един мой автопортрет. Иначе какъв смисъл би имало всичко…

Тя е седнала между разтворените ти колене, ти си обгърнал раменете й, защото вече е хладно, и когато я докосваш, усещаш как кожата й е леко настръхнала. Опива те този спицифичен мирис на косите й, съчетал някакво теменужено парфюмено ухание с възбуждащия дъх на тютюн. И още нещо, което не си в състояние да определиш. А може би то е най-важното? – Ние никога не можем да уловим най-важното, да го изговорим, да кажем: ето, това е то. Да го заснемем със суперскъпия си фотоапарат…
Тя се засмива късо и дрезгаво.

...Думите идват в теб, въпреки теб – като този древен плисък на вълните в нозете ти…

Прибоят на вълните – гласът на вечността… По твоя бряг се скитам в далечна самота. Градът над мене – вечен – замислено мълчи и тази южна вечер дълбае със очи.

А аз съм тъй невидим между вода и град – на каменните миди несъществуващ брат. – Несъществуващ? Наричаш себе си несъществуващ?
– Здравословно е човек понякога да се усъмнява в себе си, в това, доколко съществува наистина, доколко светът около него съществува… Като се замислиш, доказателствата за това май съвсем не са безспорни.

– Аз… зная едно… безспорно.

– Така ли?

– Да, да, зная. Но ще ти го кажа само на ухо, ако се приближиш.

Привеждам глава над рамото й.

– Най-истинското доказателство, че съществуваме… – чувам в ухото си нейния влажен от виното шепот, – единственото доказателство… – чувам го съвсем близо, все по-близо – е това…

След кратка пауза, през която светът увисна за миг над бездната, преди да рухне в нея, внезапно усещам устните й – влажни и много топли, очакващи и настоятелни едновременно; езика й…

Отвръщам – някак инстинктивно, против волята си, против разума. Сякаш някакъв много древен човек-воин в мен се е разбудил.

Тялото й натежава в ръцете ми и сякаш започва да се стича надолу, към пясъка – топъл и измамно безучастен…

– Не, не… – извръща глава тя – мъчително, с усилие. – Извинявай, това беше грешка, извинявай… Май съм пияна… – После оправя с пресилено небрежен жест косите си и се засмива: – Но къде е проклетата бутилка. Все трябва да е останало нещо в нея.

Отпива продължително и ми я връща.

(Пламен Антов, „Животът не е достатъчен”)

ПЛАМЕН АНТОВ
Стихове

ГАГАНИЦА
Седя на полуизгнилата стълба, по която>

някога се изкачваше дядо ми, а сега е под тревата,

стената на къщата е напукана, керемидите разместени

и е тихо като миг след природно бедствие,

само едно врабче трепти върху някакъв прът

и с очички кръгли ми казва, че няма смърт, няма смърт,

а светът бавно влиза в мен и нежно боли

и е толкова хубаво, остава само да завали.

ПИСАНЕТО НА ПОЕЗИЯ
Писането на поезия – това е самата граница

на желанието за писане на поезия,

което набъбва подире й, но никога

не я достига.

Поезията – ще я позная по това, че

превръща желанието в празнота.

Това стихотворение – то също

е само границата между две пространства

на собственото си отсъствие.

Това, което е било преди появата си,

и онова, което

ще бъде подир себе си.



ПЛАМЕН АНТОВ Роден в Монтана, 1964 г.

Завършил Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.

Доц-доктор по филолология, Институт за литература – БАН.

Пише поезия, белетристика, драматургия, есеистика, публицистика, литературна критика и теория. Автор на множество публикации в специализирания литературен и научен печат, както и на девет книги – поезия (“Разпадащото се момче”, 1993; “Сантиментална география”, 2000; “Америките ни”, 2002; “Лисабон или Краят на поезията”, 2007, и др.), разкази (“Бягството на заека”, 1996), драматургия (“Смъртта на авторите, сиреч Записки по българските и прочия”, 2004), литературна теория (“Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика”, 2009; “Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно”, 2010). Негови стихотворения и литературоведски статии са публикувани в чужбина. Носител на национални награди за поезия и драматургия. Член на Сдружението на български писатели и Дружеството за изучаване на ХVІІІ век.



Художник Мими Станева



СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Блатото /есе

Между два свята съм скиталец,

единият – безжизнен,

безсилен другият да се роди.

Томас Харди

Някак безжизнено и тъжно е всичко наоколо. Времето тук сякаш е спряло, а с него и животът. Живеем ден за ден... до утре, до следващата седмица, до заплатата..., до пенсията... Понякога слаби изблици на желание за нещо по-добро, по-извисено, по-духовно, излизат на повърхността като мехурчета в застояло блато, пукват се леко, повърхността слабо се раздвижва и... после отново настъпва покой; обичайната равна, спокойна водна повърхност – черна, застинала... Такъв е животът ни, тук – на село. Блатото... жабешко квакане – единично, а понякога в хор, но зададат ли се избори, реши ли някоя височайша особа да нагледа електората си, нашето блато се раздвижва като при буря, мехурчетата се увеличават, повърхността забълбуква като вряща вода, но леко (като при бавен огън). Спокойно! Няма опасност да изкипи и да залее всичко наоколо. Страстите са дребновати, подмолни, никога не излизат от рамките на махленското бълбукане. После бурята утихва, отминава и нашето блато възвръща обичайния си вид – мрачно спокойно, редки мехурчета, еднично жабешко квакане... под повърхността царството на дребноживуркането вегетира кротко и дълговечно... до следващата буря, внасяща временно разнообразие и пикантност в обичайния покой на черния тинест свят. Блатото ... нагазиш ли в него – потъваш, бавно и сигурно. То те поглъща в дълбоката си паст, постепенно, без да те убива, превръща те в един от обитателите си – квакаща жаба или безмълвна риба...; неусетно те приобщава към своя мрачен, пасивен, застинал свят... Все пак имаш известно право на избор – да квакаш или... да мълчиш като риба. Светът на блатото – мрачен, застинал, обсебващ, свят, в който опитът да се измъкнеш е малко мехурче на повърхността. Отвън всеки опит да надзърнеш, да проникнеш с поглед в дълбините му, е невъзможен – гладката черна повърхност отразява собствения ти лик, собствените ти мисли и ги връща обратно... Какво е под повърхността външният наблюдател може само да гадае, да си измисля; опита ли се да проникне навътре, става един от обитателите му, потъва в застоя, безвремието, живуркането.

Така е тук – на село... тук – в България...



Художник Мими Станева

Иван Иванич- (1934 – 2011) 80 години от рождението му

Иван Иванич нямаше да бъде този, когото всички така страстно обичаме или не обичаме, живата легенда не само на СДС, но и на Монтана, ако не умееше да подкопае цялата тази монументалност. Да посоли цялата тази сериозност с мощна доза хумор и самоирония. Че дори и да попресоли тук-там.

Не би бил себе си, ако в най-сериозния момент, тъкмо когато здраво е стиснал читателя с две ръце за гърлото, не се надсмееше на цялата тази ситуация – и над себе си, и над читателя. Ако не се изфукаше по хлапашки, ако не се изплезеше на всичко, и най-вече на нашите очаквания, на чувството ни за мяра, на почитта ни към самия живот и смълчаността ни пред древното, атавистичното табу на смъртта.

Дълбинни екзистенциални прозрения безконфликтно съжителстват с една наивна инфантилност, която ту изглежда автентична, ту е нарочно изтъквана и разигравана

ПЛАМЕН АНТОВ

(Редове от рецензия за книгата на Иван Иванич}


ИВАН ИВАНИЧ пред книжарницата с БАТЕ ДЖОНИ(ГОСПОДИН ГОСПОДИНОВ)

Данушка Матова


Родена в Тополовград, 1944, осиновена и израснала в Михайловград-Монтана-след 1946. Завършила е Руската гимназия и СУ “Св. Климент Охридски”. Публикувала е в литературните издания. Издала е две книги със стихове: “Вчерашна вода”(1986) и “Внучето на баба”(1995). Превеждана е на полски, чешки и руски.

Награждавана е на литературни конкурси.

С Е Л О
Гарван грачи на круша,

нема кой да го слуша

две-три баби безухи,

дедо куц, за разтуха,

пет магарета стари,

три овчици сугари,

кон с подбити копита

и проскубана свита

от петльови другарки–

дребнояйчести ярки.

Скърца с труд колелото

на герана в селото.

Гарван грачи, нарича

песента си нептича:

аз съм кмета, пъдаря,

аз съм тук господаря!

А полегнал на кръста,

като в шепа трипръста

Ангел Божи домува,

сам черкува, черкува!

СИВОГЛЕДО
Сова будна вика нощем.

В утрото врабци се карат.

Гълъби като кокошки

спъват ни по тротоара.

Привечер крадлива сврака

дебне нещо да отмъкне.

В мен поетът горко плака,

преди сънно да замръкне.

ЗЕМЕТРЪС
НЕ спях, ала сънувах, че съм мравка...

ЩОМ Е ТОЛКОВА ВАЖНО,

ще изляза на светло,

с две очи мътно-влажни

и палтенцето ретро.

Щом е толкова важно,

пак в зелено ще мина

по килима оранжев

в късна есен предзима.

Но дотук. Аз съм просто

стихче, плетка и манджа...

Ми, елате на гости!

Щом е толкова важно...



Художник Мими Станева

АПОКАЛИПСИС
ОТ НЕЩО СЕПНАТ , ОЛЮЛЯ СЕ

И СВОИТЕ ЛИСТА ОБЪРНА

С ЛИЦЕ КЪМ КОРЕНИТЕ ЧЕРНИ

ВЕКОВНИЯТ И МЪДЪР ЯСЕН.

ИЗПЪНАЛ ВСИЧКИТЕ СИ ЖИЛИ,

НАБЪБНА КОРЕНЪТ В ЗЕМЯТА

И СПРЯ НА СОКОВЕТЕ ПЪТЯ...

КАКВО ЛИ ИДЕ, БОЖЕ МИЛИ!

ОСЛУШАХА СЕ И ЗАМРЯХА

ПО СКЛОНА ХРАСТИТЕ БЪБРИВИ

И РОЙ ПЪЛЧИЩА – ДРЕБНИ ТВАРИ

ПРИТУЛИХА ПОД СВОЙТА СТРЯХА.

РОГА ИЗПРАВИ КРАЙ РЕКАТА

ЕЛЕНЪТ ГОРД И СПРЯ ДА ПИЕ...

ПОЛЕГНАХА РОДИЛКИ-НИВИ.

НАДВИСНА СЯНКА В ДОЛИНАТА.

...ЕДИНСТВЕНО ЧОВЕКЪТ ОЩЕ

НЕ ИСКА ДА УСЕТИ КРАЯ –

ПРОПРАВЯ СИ ПЪТЕКА В РАЯ

СЪС БРАДВА ВЪВ РЪЦЕТЕ, НОЩЕМ...



худ. Мими Станева



ДЕЦА РИСУВАТ – ГАЛЕРИЯ „ТЕНЕЦ”, МОНТАНА, 24 май, 2012

ДЕТЕ
Улавя думите ни в полет,

опитва ги на вкус –

като храна.

Подобно цвят,

разпукнал се на пролет, уханно връща звуци

на света
(Д. М)



КМЕТЪТ ЗЛАТКО ЖИВКОВ, АКАД. СВЕТЛИН РУСЕВ, ПРОФ. ГАЛИЛЕЙ СИМЕОНОВ


Мими Станева


Един прекрасен творец, непознат за публиката в град Монтана. Учи в Първо основно училище, Монтана, където е открита за изкуството от учителя си по рисуване Димитър Михайлов. Завършва художествената гимназия, София и НХА "Николай Павлович", специалност „Графика" при проф. Стоян Стоянов. С нейни графики са илюстрирани книги, някои са притежание на частни колекции в страната и чужбина.

Живее и твори в Австрия.

Самостоятелни изложби: 1995 Classic художествена галерия, София 1996 Натали художествена галерия, София 1997 Haus Wittgenstein Wien 2003 Bezizksmuseum Wien 2004 Натали художествена галерия, София 2006 Stadtgallerie,Wels Други изложби: 1986 "Млади български художници", Белград, Прага, Варшава 1995 Lomy галерия, София 1996 Норман галерия, София 1997 Биенале графика, Варна 2000 "Kleine Galerie", Wien;Bezirksmuseum Wien 2001;Akum galerie Wien2009;"Im Werd1"2011;"Christiano"2012

.

...И ТРИМА ОТ ХХ! ВЕК
25-ГОДИШНИТЕ – СЛЕД ЧЕТВЪРТ ВЕК



АНТИНА ЗЛАТКОВА

Антина Златкова е родена на 13 октомври 1990 г. в Монтана. Завършила е гимназия с преподаване на чужди езици "Петър Богдан" с немски език. Следвала е комуникационни науки във Виенския университет и трансдисциплинарни изкуства в Академията по приложни изкуства, Виена. Има редица публикации в български и немскоезични издания. През 2009г. печели голямата награда на националния конкурс за поезия „Море“, а през 2012г. - поетичната награда в конкурса "Писане между културите" на издателска къща "Еxil", Виена. Автор е на две поетични книги - "Кораби от хартия" (изд. Знаци, 2010) и „Чужди географии“ (edition exil, 2014).



худ. МИМИ СТАНЕВА

писмо до майка ми
ще ми липсваш сутрин

когато

кафето кълби аромати

гълъбите вън

ритат кестени

пекарните продават кифли

с шипково сладко

съседката плете на котката си

вълнени елечета

прозорците отлитат със ятата

някъде на юг повлечени

и в така захласнатия град

със захладняващ вятър

няма никой да се зачуди

с какво ли съм облечена

пет и половина
обичам този час

сомнамбулите

сноват към вкъщи

съмналите търкат гурели

в мотрисите

вън мирише

на тишина и шума

и още мига

прохъркващо

светлината бърка

новото си жълто

от лимонова кора

и лайка

а денят се прозява

в пашкула си

сляп и гладен



худ. МИМИ СТАНЕВА



РАНГЕЛ КОЛДАНОВ
Роден през 1992 г. в Монтана.

Завършил ПМГ „Св. Климент Охридски” – гр. Монтана, Май 2011

Септември, 2011 –University of Leeds Лийдс, Великобритания

BSc International Business & Economics

Имам участия и награди в много конкурси и състезания:

2003г.–първо място в Национален конкурс за есе на тема „Хубава си, моя горо...”, по случай 130г. От рождението на Любен Каравелов 2005г. - Първо място във възрастова група 10-15г. В конкурс за есе „Дни на сбъднати надежди” 2006г. – Второ място в конкурс за есе на тема „Прекланям се...” и „Кирилските букви и Европа” 2008г. - Национален конкурс за есе на тема „Човек срещу Природа” и награда – участие в международен обмен на ученици – Великобритания, Lake District 2008г. Награден по Наредбата за закрила на деца с изявени дарби от Община Монтана 2009г. – Постигнат успех Отличен 5.50 на Областен кръг на Олимпиадата по български език и литература 2010г. - Номиниран в конкурса „Талантливите деца на България” на Фондация „Димитър Бербатов”



худ.МИМИ СТАНЕВА

Ябълката*
Светът е ябълка. Овален, сладък, с крехка дръжка, прикрепен към клона на човешкото безумие. Уязвим, уханен, приласкал във вътрешността си семето на новото, непознатото и очакваното. Представям си баба – с кротка усмивка и смъкнати очила, как ми чете приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. Тогава си мислех: „Добре, че съм вторият брат и не се налага да убивам ламята.” И за по-големия ми брат също нямаше опасност. „Дали от много ябълки тези глави растат така бързо?” – се питах. „Сигурно е от витамините...” Да, но и много смелост си трябва, за да тръгнеш да се биеш с триглав змей, за да запазиш златната ябълка. Фактът, че другите братя заспивали дълбоко, докато чакали ламята, показва, че веществата в този плод са полезни за съня и релакса на организма. Може сънят да се явява и като странично действие на минералите и витамините в ябълката? Но се съмнявам! Все пак Адам, след като е изял ябълката, не е легнал да спи. Поне не сам. Може би пред науката стои дилемата: „Дали ябълката не провокира въображението и не увеличава либидото или подсилва фобията от самота и мрак и човек търси партньор до себе си?” Ами Спящата красавица? Толкова наивно момиче... За една ябълка дава сто години от живота си. Това, нейното, или е алергичен шок, или чиста лакомия. И отново – добре, че е ябълката, за да открие голямата й любов – принца, макар и при малко странни обстоятелства. И друг извод следва – всеки може да бъде търговец на ябълки – дори грозни и зли стари вещици. Тоест ябълката няма нужда от реклама. Освен че има седативно действие, ефект на афродизиак, ябълката според мен подсилва паметта и гениталните прозрения. Все пак Нютон трябва да е обичал ябълки, за да седне под това дърво. И само от едно тупване с ябълка по главата е осъществен такъв гигантски скок в науката! Ами ако имаше буря? Нямаше да има бели петна в научното познание! Изобщо – полезен плод е ябълката! Прилича на света, в който живеем. За съжаление, човекът е малкото вредно червейче, което търси в нея отговор на въпросите си и се съмнява, че решението е в него.

1 място в Национален конкурс за младежко творчество „Ябълката”


худ. мими станева/ИСКАТ ДА БЪДАТ ОБИЧАНИ...
ИВЕЛИНА СВЕТОСЛАВОВА


МОЯТ ГРАД – МОЯТА КРЕПОСТ
Всяка сутрин от прозореца на моята стая виждам слънцето, което ме поздравява с настъпващия ден , и хората, забързаните хора на улицата. Чувствам се някак си спокойна, защото съм част от живота на този малък град. В някоя такава сутрин отнасям мислите си в бъдещето: каква ли ще бъде гледката т о г а в а? Каква ли ще бъде гледката и какви ли чувства ще ме владеят т о г а в а, когато ще бъда в една друга действителност. Защото, явно, мечтите излизат извън границите на родното и сакралното.
Всъщност едва ли ще срещна човек по улиците на тоя град, който да отрича обичта си към родното място - там, където е отраснал с майчината песен и където Балканът му напомня всеки ден за неземната красота на този чуден кът. Да, аз съм част от този град и се гордея, че съм закърмена с добродетелите му. Моят град ми дава не само очарованието си, но и духовна сила, която ме прави по-самоуверена…

Родният град ти дава нужната подкрепа да изградиш свой кръгозор, свят, в който те водят мечтите ти, дава ти свободата да докажеш себе си… Но се замислям и върху нещо друго…Дали тази крепост, като те предпазва от несправедливостта и двуличието на чуждата действителност, не ти поставя преграда и не ограничава възможностите като една крайна фаза на интелектуално развитие и творчески пориви? Защото високите стремежи и постигането на крайни цели карат човека да върви по пътя на неограничените възможности, там, където личността излиза от битовата си зададеност. Всичко това предполага един по-висш етап на развитие и усъвършенстване.

Безспорно, “града-крепост” играе значима роля в социалната съдба и в изграждането на една личност – екзистенциално и духовно. Всеки има правото да направи своя житейски избор, да приеме предизвикателствата на безнравствения свят като възможност за укрепване на борбения и свободолюбив дух. Животът не бива да се приема като подземно царство, в което властва нощта, но и романтичната представа за него като пролет и светлина често носи разочарование…

Годината, ако не се лъжа,

беше 2005-та. Като редактор в сп. „Родна реч” предложих талантливи деца от Монтана да гостуват на списанието. Това съчинение с още някои, които са ме впечатлили тогава... съм запазил заради безспорната им художествена стойност и актуалност.

Тогава ИВЕЛИНА е ученичка в ХІІ кл. ГПЧЕ “ Петър Богдан”, Монтана, далеч от днешния ден – с претенциите на Монтана да върне блясъка и славата си на града с кулите и крепостите. Така че не бива да го тълкуваме буквалистично заглавивието. Макар да ми се иска да добавя: да, нашият град е и н а ш а т а Крепост!

К. Еленков

Ето какво ни е написала Ивелина за себе си:

„Родена съм през 1987 г. в Русе, след което животът ми до 19-тата годишнина протича в град Монтана. Завършила съм Гимназия с преподаване на чужди езици „Петър Богдан“ с чуждоезиков профил немски език, което беше предпоставка за кандидатстването ми в Хумболдт университет в Берлин.

През 2011 завършвам бакалавърска степен география и икономика. В ученическите години съм се занимавала с различни извънкласни форми като например танци, спорт, кръжок по опазване на околната среда, докато по време на обучението ми в Германия събирам опит в държавни институции, частни фирми и студентстки организации.

Извън това моите занимания са в областта на латино-американските танци, пътуванията, спорта и социалните контакти.”



Монтана център



Доплували по Дунав от Виена...



Зимна Монтана

Подготвил КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ

Eлектронен вариант Господин Господинов/батко Джони/



ХУДОЖНИК МИМИ СТАНЕВА


























































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































Няма коментари:

Публикуване на коментар