Social Icons

.

четвъртък, 25 декември 2014 г.

сряда, 17 декември 2014 г.

ЮБИЛЯРИ






Венелин Захариев рисува проф. Галилей Симеонов
75 годишен рисува 85 годишен


Юбилярите







































понеделник, 1 декември 2014 г.

Честит празник

123 години от обявяването на село Кутловица за град Фердинанд.

През 1890 година при кметуването на Игнат Попов/три мандата кмет -1890-1893/1904-1908/1926-1929/ Общинския съвет и общинската администрация започват борба за обявяване селото за град. Усилията им се увенчават с успех и по време на втората редовна сесия на VI ОНС на 15 ноември 1891 година и с указ 626 от 2 декември 1891 г. на българския княз Фердинанд Кутловската селска община е преобразувана в градска с името Фердинанд, а селото става град Фердинанд по името на българския княз Фердинанд.

Игнат Попов

цар Фердинанд Сакскобургготски/1861-1948/

сряда, 22 октомври 2014 г.

РАДИЧКОВ

85 години от рождението на Йордан Радичков

Роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия,Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др. През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострада“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

Йордан Радичков: Нещо, коeто съм направил по невнимание, е, че дойдох да живея в София...

17.01.2013

25 въпроса на Румяна Таслакова към големия писател и драматург от книгата й с интервюта с български творци.

1. Какъв искахте да станете като дете?

Не, никога не съм мечтал какъв да стана. Като дете бях изплашен от куче и изгубих говора си. И тъй като децата ме отбягваха – с мен играеше само едно глухонямо момиче, наша съседка, беше малко по-голяма от мене – аз мечтаех да мога някога да проговоря.

2. Какъв талант бихте искали да притежавате?

Много бих искал, ако мога, да рисувам.

3. От кои три неща във Вашия живот не бихте искали да се откажете?

Аз първо не зная кои са онези три неща, които бих искал да имам.

4. Какви шансове сте пропуснали във Вашия живот?

Мисля, че нямам пропуснати шансове.

5. Какво представлява за Вас най-голямото щастие?

Щастието и здравето на близките ми. На най-близките ми хора, на членовете на моето семейство. Винаги, когато хората ми са здрави и са добре, и са радостни, това ме изпълва с щастие.

6. Кой Ви е причинил най-голямото нещастие?

Най-тежко за мене беше, когато почина баща ми. Той си отиде много млад. Тогава се чувствах безпомощен, унизен, смазан. Бях дете и един човек, когото много обичах, изведнъж не беше вече между живите. Тогава почувствах намесата на други сили, че нещо друго се меси и подрежда живота на човека. И че сме много малки и дребни и крайно безпомощни. И досега помня как на село близки приятели на баща ми го изкъпаха на двора, за да го приготвят за неговия дълъг път. Тогава нещо се събори, отгоре нещо ми се срина и животът като че ли по друг начин започна да се подрежда. Целият ми живот.

7. Какъв е смисълът на живота Ви?

Понеже започнах от тази бъркотия, от това събаряне, това сгромолясване, от там насетне се мъча, ако мога по някакъв начин да подредя и своя собствен живот, и живота, който ме заобикаля. И виждам колко е трудно и почти невъзможно.

8. Коя е най-голямата Ви грешка?

Грешка ... Не бих казал. Нещо, които съм направил по невнимание, е, че дойдох да живея в София.

9. Какво или кого ненавиждате най-много?

А, не ... Да ненавиждам не мога. Аз съм сговорчив човек и имам все още добро мнение за хората. Но не обичам лъжата.

10. Кое качество цените най-много у една жена, у един мъж?

У мъжа – мъжкото, мъжествеността или мъжката дума, мъжкото действие, мъжкото поведение. А у жената – женското, мекотата, нейната безпомощност, малката женска хитрост, всичко това ценя у жената.

11. На кое място в света бихте искали да живеете? И защо?

В моя роден край. Винаги бих живял в България, малка страна ... Намирам, че тя продължава да бъде заключена градина на Изток и тук, на Балканския полуостров има своите добре определени четири сезона. В този годишен цикъл от четири сезона тя може би вписва и своя национален живот. При нас нямаме спирала на развитието, при нас се върти колелото. Това е цикълът. Може би това е нашата национална съдба.

12. С какво биха могли да Ви съблазнят?

Майко мила! С всичко вероятно. Аз съм човек, който се поддава на всякакви съблазни. Ако сега някой ми се обади да идем на лов, да изоставим всичко, веднага тръгвам. Ако някой ми каже, че трябва да отидем при някоя прочута врачка, изоставям всичко и отивам. Ако някой ми каже, че някъде са се появили зелени мравки, оставям всичко, за да видя къде се намират тези зелени мравки.

13. Кога плакахте за последен път? И защо?

Последния път плаках преди две години, тук, при едно интервю за италианската телевизия. След като свършихме записа на интервюто и тряваше да се преместим и седнем ей тук, както седим с Вас сега, аз се хванах за стола и изведнъж се сгромолясах долу. Получих мозъчен удар. Аз разбирах всичко, което говореха. Тук беше съпругата ми, бяха италианските журналисти, имаше преводачи, целият телевизионен екип, беше и майка ми, дойде синът ми. След това дойдоха лекари... Разбирах всичко, но не можах да говоря. Тогава се разплаках. Плаках и в болницата... Нещо ужасно е, когато изведнъж Ви изтръгват, ликвидират Ви... Вие виждате всичко, виждате целия живот, но не можете да реагирате! Чувствате, че някой е натиснал някакво копче или шалтер, изключил Ви е. Ужасно е, когато изведнъж Ви изключат от този живот, който Ви заобикаля. Тогава плаках наистина. И то дни наред.

14. Коя професия освен Вашата Ви интересува? И защо?

Завиждал съм на художниците, защото художникът може да рисува и да си подсвирква с уста. Аз като пиша, не мога да правя това. Завиждам на актьорите, защото работят групово. Даже когато човек стане сутрин и няма настроение, щом отиде в театъра и започнат репетиции, се създава настроение. Започват да се шегуват помжду си. Колективната работа в изкуството, специално в театъра, мисля, че създава и много настроение. Там, където се групират хора, се създава настроение. Там, където човек е самотен, е много тъжно и самотно наистина. И може би заради това хората се групират. Завиждам на хората, които работят в тези групи, които имат групови професии.

15. С коя жена, която не познавате, бихте искали да прекарате една вечер?

О... с всяка бих го направил с удоволствие.

16. От кои личности от миналото се възхищавате най-много?

В нашата история винаги съм слагал на най-високо място Васил Левски. Той за мен е необясним феномен. От моите колеги се възхищавам от Емилиян Станев. Това е един от малкото живи, истински писатели, които съм виждал. На поети като Атанас Далчев. Той носеше в себе си нещо от старата Европа.

17. От кои съвременни личности се възхищавате най-много?

Сега, у нас? Бих подминал този въпрос.

18. За какво/ на кого завиждате?

Малко труден въпрос. Мисля, че не съм завистлив човек. Няма за какво да завиждам на хората. Ако би трябвало да завиждам на някого, би трябвало да завиждам на човека, нали? На богатите не завиждам... Спомням си сега, че като ходихме на училище в съседно село, една сутрин срещаме по шосето един млад мъж, който кара велосипед и свири с уста, но държи ръцете си на кръста ... И върти педалите. Пътят е леко наклонен, но той свири, много красиво свири с уста. И минава покрай нас и продължава да свири с уста. Питахме защо този човек така свири с уста и си кара велосипеда без ръце... Разбрахме, че той се бил оженил предния ден. Беше щастлив, за пръв път е преживял една брачна нощ и сутринта трябваше да отиде до града или до съседното село, което е нашето, с този велосипед... И представяте ли си колко щастлив е бил този човек!

19. Ако бихте имали вълшебна пръчица, кое ще е първото Ви желание?

Вълшебна пръчица? Няма да мога да я използвам.

20. Какво Ви плаши най-много?

Пак ще се върна към семейството. Да не се случи някакво бедствие на семейството ми.

21. Какво е най-голямото щастие за Вас?

Да съм здрав.

22. Кое е Вашето мото?

„До една цел се стига като не се бърза, като не се изостава.”

23. Кой е любимият Ви цитат?

Нямам такъв.

24. Кой цвят обичате най-много?

Също не съм се замислял никога. Нямам предпочитания към цветовете. През зимата обичам белия цвят, през пролетта, разбира се, цялата пъстрота, през лятото обичам жълтия или бакърения цвят, тъй като създават една особена мекота. Сезоните ми подсказват да нямам предпочитания към определни цветове, а да се нагаждам към тях.

25. Коя музика обичате най-много?

Най-много обичам песента на птиците.

август 1994

понеделник, 23 юни 2014 г.

ЮБИЛЕЙ


проф. Галилей Симеонов


Галилей Симеонов

на 85 години
Роден през 1929 г. в с. Сръбляница, сега Гаврил Геново, обл. Монтана. Учи в Берковската гимназия. Завършва Художествената академия в София, специалност „Илюстрация”, при проф. Илия Бешков. Участва в общи изложби в страната и представителни изложби на българското изкуство в чужбина – Русия, Куба, Великобритания, Германия, Венецуела. Използва разнообразни графични техники –офорт, суха игла, литография, гравюра на дърво. Той е един от водещите графици в България. Разработва няколко тематични цикъла – „Бразди”, „Чипровско въстание”, „Септемврийско въстание” и др. с мащабни многофигурни композиции. Рисува портрети на възрожденци, революционери, исторически личности и писатели: Панайот Хитов, Илю Войвода, Цеко Дългошевски, Ботев, Йордан Йовков, Йордан Радичков и др. Получава I награда от националния конкурс за портрет на Левски – негов любим герой, I награда за работа за Чипровското въстание, III награда в Плевен за 100-годишнината от Освобождението на България. В портретите на негови съселяни се усеща съпричастността и любовта му към хората от родния край. Неколкократно рисува баща си, чийто образ ползва и в някои от своите творби. Той е дългогодишен преподавател, професор в Художествената академия в София. Живее и работи в с. Гаврил Геново. Последните години работи върху живописни композиции – колажи на патриотична тема. Негови графики притежават Националната художествена галерия в София, Софийската градска галерия и много галерии в страната.

Честит рожден ден.
Да си жив и здрав.
















вторник, 21 януари 2014 г.

Й. Радичков 1929-2004

.

…………….- Не за всеки можем да употребим ключовата фраза СВЕТЪТ НА… Можем да сме сигурни, че с нея се влиза при един Вазов: светът на Вазов! - Или – Светът на Йовков!… - Светът на Хайтов! - Светът на Радичков –! Тук можем да кажем и: Космосът на Радичков…. - За никой друг критиката ни в най-ново време не е употребила толкова много думи; толкова много възторг и съмнения! никой не е бил подлаган на такива спорове и анализи, на тълкования и подражание…

Константин Еленков

“Таланти в литературата ни, като във всяка литература, има доста. Има и големи таланти. Но Радичков сякаш е пратен от Бога … С нещо, което никой преди него не е правил”

Енчо Мутафов

ШИПКОВИЯТ ХРАСТ

.

ЙОРДАН РАДИЧКОВ

…мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още от самото сътворение. Всяка година той посява сам себе си и пази ревниво своите семена, както това не може да направи никой друг храст. И ако някои храсти могат да бъдат оприличени на него, то тази прилика е само частична. Природата на никого не е дала тъй много нокти за отбрана, както е направила това с шипковия храст, и ако ние излезем на честно единоборство с него, то винаги ще бъдем победените. Като казвам честно, аз имам пред вид да не го подпалваме и предаваме в ръцете на огъня или да не го изтръгваме с търнорези... Въображението ми подсказва, че в ноктите си той все още продължава да стиска парче от наметката на Бога, останало от времето, когато Господ е ходел по земята. Годините много нещо са отнесли и разпилели, но по него могат да се видят кичури вълна, скубана от овцете, парчета избеляла басма също тъй се виждат, част от нечий ръкав, някоя връв… Два пъти през годината човек се обръща към този храст - веднъж през пролетта, за да си откъсне цвят от него, и веднъж през есента, за да обере плодовете му. Ароматът на шипковия цвят е много нежен, бих казал даже, че е боязлив, той е крайно деликатен по отношение на всичко онова, което цъфти буйно около него. Ако човек откъсне няколко цвята, то той ще остане крайно учуден, че още докато върви по пътеката към дома си, цветовете един по един опадат. Вгледате ли се много настойчиво и втренчено в цъфналия храст, ще забележите как под вашия втренчен поглед цветовете му започват да се ронят и да падат в нозете му. Аз никак не искам да преувеличавам, но все си мисля, че през пролетта дивата шипка става извънредно свенлива! Освен едва доловимия аромат, откъм нея се носи и тихо жужене, там всякакво насекомо и пчела жужат и се извършва безшумното тайнство на опрашването. Аз не зная колко стар бе този храст и никой от разпитваните по-късно не можа да ми каже колко дълго е живял той на нашата земя, дали стига годините на столетните дъбове и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на потъналата Атлантида, на скалните рисунки от пещерата Магура и на всичките ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове... а така също утаени вътре в нас, в мрака на нашите дълбоки и тъмни подземия... Съзерцавах го дълго, без да мога да си отговоря какво точно тича през напрегнатото ми съзнание - мой спомен ли тича, някое каменно изображение ли, видело някъде, спомен на мой прародител ли, или просто самото време тича през падащия сняг, добило най-неочаквано образа на каменно куче? И докато то тичаше, от дълбочината на дефилето се появи непознат човек. Гледаше ме втренчено. Иззад него, все от дълбочината на дефилето, се появиха кучешки сенки. Те го следваха по петите. Когато той се спря, загледан втренчено в мене, то и кучешките сенки се спряха и ме загледаха втренчено. Изведнъж се сетих, че този непознат е същият оня отдавна умрял човек, който бе идвал предишната нощ в Прибой да чете некролозите в навеса. Той продължаваше да ме гледа втренчено, върху меланхоличното му лице бе застинала гримаса на разочарование. С ужас започнах да разбирам, че този отдавна умрял човек, следван по петите от кучешките сенки, не гледа на мен, както се гледа на жив човек, а ме гледаше той и ме четеше, както се гледа и се чете скръбна вест, тъжен помен или жалейка. Мигар вече и аз станах един избелял и труден за разчитане некролог? - попитах с тъга себе си... Снегът продължаваше да вали.......

.

ЗА ВИНТЕЛА

Обичам сутрин рано

край кладенеца да застана

и винтела с ръка да завъртя.

Цигук-цигук, цигука винтела,

цигук-цигук, въжето се навива,

цигук-цигук, въжето се издига

по дървеното геранило.

Върти се, винтелю, върти!

Живота цял живот, цигук-цигук,

извиваме на винтела!

Върти се, винтелю,

цигук-цигук!

Живот, навивай се,

цигук-цигук!

Издигай се, ведро,

цигук-цигук,

и плискай весело вода

по дървеното геранило!

Върти се, винтелю, върти!

Цигук-цигук! Цигук-цигук...

(Й.Радичков, из “Домашни тетрадки”)

.

Ваше светейшество…

“…Над нас преминава и големият Аристотелев път за прелет на птиците. Два пъти годишно от юг на север и от север на юг прииждат огромни ята птици. За разлика от нас, хората, те не се бутат една в друга и не си пречат. Зимно време, когато земята замръзне, водоплаващите птици летят ниско над реките и малките водоеми. Тези водоеми дишат пара към небето, водата в тях не замръзва. Народът ги нарича нежно топлици. В тези топлици птиците кацат, за да починат по своя път и да се нахранят. Живеейки над този въздушен път, ние виждаме постоянно как Бог се е погрижил за всичко. И как нищо на този свят не става без Божието благоволение. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени Божи места. Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него своя ангел. При пътуването си в страната вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата. … Земята ни е малка по територия, но сърцето ни е голямо и в него винаги има място за всеки изпратен от Бога човек".

(Слово на писателя при посрещането на Йоан Павел ІІ - 2002 г.)

.

Радичков

автор Георги Чапкънов

.

ФРАГМЕНТ ......................

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ.

Не разрешава Бог на човека да хвръкне в небето и да погледне той отвисоко земния живот. Който погледне отвисоко, разбира колко е мизерен и презрян земният живот; какво туткане и суета цари по земята - възгордява се тогаз човекът, Бог ни предвардва от гордостта по тоя начин, затуй е наредил да се суетим и да се туткаме по Божията земя…

“Опит за летене”

.

Йордан Радичков

Български писател

Роден на 24 октомври 1929 година

в с. Калиманица, обл. Монтана

Починал на 21 януари 2004 година