Social Icons

.

петък, 28 юни 2013 г.

Борислав В. Ценов

Роден на 11 юни 1943 г. в с. Жеглица, Видинско. Завършил е българска филология във ВТУ "Св.св.Кирил и Методий". Работи като журналист. Бил е зам.главен редактор на вестниците "Дело", "Огоста плюс"и главен редактор"Ленински път", "Вселена" и "Сряда". Бил е нещатен кореспондент на вестниците "Народен спорт", "Старт", "Гол", "Мач експрес", "Ехо", "Поглед" и "Български писател". Публикувал е множество статии в местния и централния периодичен печат от областта на културата и спорта. Автор е на книгите: "Монтана" между смеха и шегата или не всичко, приятелю, е футбол, 1997; "Усмивки от делник и празник", 2003; "Весели диалози в бяло и черно", 2005; "Не измислени незабравки с неизмислени главни герои", 2006; "Нови незабравки", 2007; "Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", 2008;"Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", кн. 2, 2009; "Краят на едни спортни незабравки", 2011. „Виделина през заскрежен прозорец“, 2013 година.

ДЖАМА ГО НЯМА

разказ

Все някога ще дойде ден, живот и здраве само, в който да попитам Тони Тодоров дали е минавал през врачанското село Зверино.

Много отдавна не сме се виждали, та затова не съм го сторил досега.

Но все се надявам той да си е същата важна клечка в някое от подразделенията на образователното дело в Монтана, каквото беше тогава, преди десетина години, когато идваше на инспекция в Дома за отглеждане и възпитаване на лишени от родителска грижа деца - село Гаврил Геново, където работех като възпитател.

Тогава се запознахме, а по-късно, смея да твърдя, се посприятелихме дори, след като остана приятно изненадан от намерението ми да сложа началото на библиотека в дома. Ще си първият в системата на тези домове от страната, който се захваща с такава идея - каза ми, - дано да сполучиш!

Ами сполучих.

С помощта на мой приятели и добри познати, които поизтърсиха по нещичко от своите домашни библиотеки и аз с жигулито – право в дома.

Нататък при подреждането на лавиците, беше лесно. Нали съм учил повече от две години библиотечно дело.

Тони обеща да ми съдейства за намирането на портрети на бележити майстори на художественото слово – поети и белетристи, които да красят една от празните стени на библиотеката, а по-късно и за някои интресни снимки из живота на родните училища.

Снимки? Откъде?

Разбрах по-късно, когато ми призна, че в свободното време се занимава с фотография.

А когато се стигна дотам, че получих покана от него за отриване любителска фотографска изложба във фоайето на местното читалище „Разум” – изненадата наистина бе голяма.

Снимките на инспектора бяха доста сполучливи. Особено една от тях, за която днес пиша тази незабравка и която така и не ми излиза от главата през всичките тези десетина години. Защото твърде честичко, пътувайки от Монтана до София и обратно, сякаш виждам нейния „оригинал”, почти 1:1 тъкмо в споменатото по-горе врачанско село.

Вие също може да го видите от прозореца на влака, стига да имате пиетет към необитаемите стари къщи от едно недалечно минало, оставени на произвола на съдбата след като и последният им стопанин се е преселил в отвъдного.

Точно такава е тази къщурка в Зверино.

Най-силното впечатление: единственият й прозорец с две крила, едното от които е без стъкло! Едното от които е запълнено с... наръч почерняло от дъждовете и провиснало надолу към земята ливадно сено, рязко контрастиращо с останалата като по чудо все още някогашната белота на фасадата.

Гледаш от прозореца на набиращият все по-голяма скорост влак, опитвайки се да пъдиш от главата си коя от коя по-тъжните мисли, които те налягат, но виждаш, че нещо не се получава.

Не се получаваше и тогава, при откриването на изложбата във читалищното фоайе, когато гледах черно-бялата фотография на Тони, колкото и вътрешно да се радвах на творческата му сполука.

Поздравих го както за удивителната находка, така и за майсторската реализация и попитах защо е забравил да сложи надпис под нея? Защо не е дал име на отрочето си, един вид. Би трябвало според мен. И според мен – съгласи се веднага, - бедата е там, че не можах да измисля най-подходящото. Опитвах, опитвах, не става. Хайде, измисли ти, моля те, нали си...

Не довърши. Нямаше и смисъл.

Имаше смисъл обаче в молбата му.

И аз обещах да направя каквото мога.

Нищо не можах.

И не ме е срам да го призная след толкова отминало време днес.

Така и не можах да измисля най-подходящия текст, който да стои под тази толкова запомняща се завинаги снимка! Защото добре осъзнавах още в самото начало – текстът трябва да бъде толкова стойностен, колкото е стойностна и самата тя! Нито грам по-малко, нито сантиметър по-назад. За да не загуби от обаянието и чара си. От харизмата като цяло.

Досещате се, вярвам, можех лесно да се измъкна с нещо бързо смиляемо, отдавна познато, тривиално дори, което веднага идва наум, от рода на „Прозорец”, „Старата къща”, „Едно стъкло липсва”, „Минало”... Или дори по-приемливо като „Стопаните отдавна ги няма”, „С подръчни средства”, „Една тъжна гледка”, „Ще се върнат ли младите?”...

Не ставаше.

Разминаването беше налице. И всичко пропадаше.

Знаех, че все някой ден най-точната думичка или думички щеше да са факт, но кой знае кога този ден щеше да дойде. А го пожелавам от все сърце на всеки един фотограф той да почука на вратата му още на мига, в който види готовото си творение.

Пожелах го и на онзи непознат за мен творец, чиято чудесна снимка задържаше вниманието на доста ценители на това изкуство на първия етаж на столичните хали, където в навечерието на новата 2012 година беше уредена изложба на учители фотографи от едно средно образователно училище.

И досега съжалявам, че не запомних името на това СОУ, за да открия днес автора. Да го поздравя, да му поискам дубликат. За да продължавам да се радвам на творбата му: грейнало малко момиченце в национална носия и с китка на чело излиза на импровизирана сцена! Толкова малко, че, за да се качи на нея, е поддържано отзад с две яки мъжки ръце, по всяка вероятност на баща му.

Удивително!

Стоях и немеех.

И направо изпитвах страх да погледна какво пише под снимката. Изтръпвах при мисълта, че можех да зърна втръсналите до болка баналности: „Млада самодейка”, „Бъдещото”, „По пътя на баба” и какво ли още не. Дори сполучливите, както ми се сториха в момента, заемки на стих от популярни и обичани народни песни: ”Гукай, ми гукай, гугутчице”, „Викнала мома, запела”, „Тропни, Калинке, да тропнем”, „Детство мое, първо и последно”... пак не достигаха необходимия задължителен еквивалент.

Затова и не смеех да погледна надписа.

Докато най-сетне се реших.

И почти, не, не „почти”, а съвсем истински така викнах от изненада, че близките около мен подскочиха. И направо ми се зачудиха. В смисъл: какво му стана на този човек?!

Стана ми хубаво.

Ето това ми стана.

Стана ми много хубаво, когато прочетох какво пише под снимката.

А там пишеше: ”Оскар” за главна и поддържаща роля!”

Свалям ти шапка, кръстнико!

С надеждата, че все някога и аз ще намеря най-добрия текст за снимката на Тони.

вторник, 25 юни 2013 г.

Мими Станева

Един прекрасен творец непознат за публиката в град Монтана. Учи в Първо основно училище, Монтана, където е открита за изкуството от учителя си по рисуване Димитър Михайлов. Завършва художествена гимназия в София и НХА "Николай Павлович", специалност „Графика" при проф. Стоян Стоянов. С нейни графики са илюстрирани книги. Нейни творби са притежание на частни колекции в страната и чужбина. Живее и твори в Австрия.

Самостоятелни изложби: 1995 Classic художествена галерия, София 1996 Натали художествена галерия, София 1997 Haus Wittgenstein Wien 2003 Bezizksmuseum Wien 2004 Натали художествена галерия, София 2006 Stadtgallerie,Wels Други изложби: 1986 "Млади български художници", Белград, Прага, Варшава 1995 Lomy галерия, София 1996 Норман галерия, София 1997 Биенале графика, Варна 2000 "Kleine Galerie", Wien

Професор Галилей Симеонов и Иван Петров/Иванич/

СЛЪНЧЕВИ СПОМЕНИ

Доколкото човек е склонен да прекара повечето време в сянката на спомените, те наистина са слънчеви!

...Много ми е радостно, да видя макар и на снимка нашия Горан –Никола Цветин (Галилей, де! Нали си смени името?) Какъв смях падаше в Геново! Дедо Дамян, баба Верка, Данко (познавате ли Данко велик?) Ех, чудни времена! Иванич за съжаление не познавам, той художник ли е? С Радичков и неговата съпруга се запознах при Цветан Марангозов. Но тогава бях много млада и не се реших да разговарям с този голям човек... С Радой Ралин обаче се разприказвах, защото приятелката ми, Мариета Герджикова (от Вършец) беше поела ангажимент да вземеме интервю от него на тема „Жената в живота на Радой Ралин”. А жената, голямата му любов, е Лаура – италианска комунистка, която на снимка приличаше на младата Рита Павоне ...Хубаво беше тогава! По това време трябваше да открия първа самостоятелна изложба в галерия „Natali” на улица „Гурко” в София. Поканих Радой, но същата вечер той беше на срещата на български интелектуалци с Митеран. Но, макар и със закъснение, дойде! Тази, както и срещите ми с Радичков, с Цветан Марангозов, с Борис Христов оставиха прекрасни спомени от студентските ми години! Вие знаете, че живея във Виена. И тук съдбата е благосклонна към мене: работя често със и за известни художници- живописци. Един от тях , известният кубист Josef Pillhofer е правнук на прочутия Иван Мърквичка. Няма български художник, който да не се е докоосвал до него лично (бил е учител на редица от класиците ни!) – или до неговото творчество.. .Знаете, че Мърквичка е поканен да преподава в нашата художествена Академия в София. Но така му харесва България, че тук си и остава. После основава художественото училище в Пловдив... И сега Пловдив, Монтана – са в обсега на асистентската ми работа за други художници – миналата година, например, работих за Вълчан Петров, голям художник, прекарал дълги години в Монтана, откъдето е съпругата му – актрисата Иванка Братоева. Сега живее и работи в Пловдив. Изпращам ви снимки от работата ми върху неговата картина „ Задушница”, която може да се възприеме и като реплика на прочутата картина на Иван Мърквичка... Ето че се разприказвах, подлъгана от слънчевите спомени! Сещам се за един лаф, който обичната ми баба Йона често цитираше в подобни случаи: „транка-флянка, баба Станка...” .. В село Златия имаше една баба Станка, която като я срещнеш, няма да пропусне да каже: „транка-флянка, баба Станка...”

Мими Станева

понеделник, 24 юни 2013 г.

Свети дух

Днес 24.06.2013 година е празник на град Монтана .

Денят започва с Божествена света литургия, отслужена от видинския митрополит Дометиан, епископ Сионий, протосингела архимандрит Антим и местните отци. Това стана в храма "Св. св. Кирил и Методий", а след службата на площада отците отслужиха и водосвет за здравето и благоденствието на гражданите на Монтана. За първи път е отбелязан като празник на град Фердинанд през 1925 година. След 09.09.1944 е премахнат като празник. В средата на 90 години на 20 век е възстановено честването му.

Свети Дух

се отбелязва 51 дни след Великден, на деня след Петдесетница. / Светият Дух в християнството) е едно от лицата на Светата троица, третата ипостасна триединния Бог. [Свѣтъ Доухъ, латински - Sanctus Spiritus - м.р., старогръцки - Άγιο Πνεύμα (Agio Pnevma - ср.р.), иврит - רוח הקודש (Ruah haqodesh - ж.р.)]. Християните вярват, че Светият Дух по време на цялата история е давал на определени лица, групи и цели народи своите благодатни дарове, които се предоставят на всеки вярващ посредством тайнствата./ Всяка година се пада в понеделник. Известен е още с имената Русаля и Духовден. Празникът е свързан по смисъл с честванният на предния ден празник - Петдесетница. Двата празника са последни от Великденския цикъл. На Петдесетия ден от Господното възкресение Свети Дух слязъл над апостолите и ги дарил с благодатни дарове. В понеделник след Петдесетница църквата прославя Светата Животворна Троица - Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Дух Свети, които имат равно достойнство. Според представите на християнската вяра Свети Дух дава живот на тварите и освещава човешките души и тела. Той се изобразява като гълъб в църковните изображения. В народните вярвания от Велики четвъртък до Свети Дух душите на всички мъртви са на свобода по земята. Ходят обикновено по цветята, по дърветата. На Свети Дух се прибирали и затваряли чак до идната година на Велики четвъртък, когато се отварят небесните двери. С този ден започва Русалската седмица, приемана за особено опасен период. Тогава идват русалийките, които според народно поверие били душите на млади удавници, които прелитали отвъд Дунав във вид на бели и жълти пеперуди. На тази основа са изградени забрани и обредни действия, характерни за Русалската седмица. За да се предпазят от нечистите сили, през тези дни хората носят пелин, лепка или орехова шума в дрехите си, защото вярват, че русалийките бягали от тях. Закачат пелин и по вратите и прозорците на къщите, разстилат го и по пода.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

събота, 22 юни 2013 г.

Любомир Йорданов

Роден е на 13 септември 1958 година в село Долни Цибър, Ломско. Завършил е Политехническа гимназия "Найден Геров" в гр. Лом и Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий" специалност "Българска филология". Бил е секретар на Дружеството на писателите в област Монтана.От 1989 година е журналист в ежедневния печат. Работил е във вестниците "Септемврийско дело" и "Дело", в. "Демокрация", "24 часа" и "Конкурент". От 1996 година е кореспондент на вестник "Труд" в област Монтана. Три пъти е обявяван за кореспондент на годината на вестниците с марка "Труд". Носител е и на награда за поезия от Яворовите дни през 1991 година. Автор е на три поетични книги - "Присъствие на вятър" (1987 г.), "Още любов" (1992 г.) и "Изгубена земя" (1999 г.) и на сборника с проза "Пътеводител из Див/н/ия Северозапад"

худ. Т. Антонов

ДЕЦАТА НА ДИВИТЕ ГЪСКИ

Преди години – когато дните бяха по-слънчеви, звездите по-ниски, а къщите край Дунав - пълни с живот, голямата река през зимата посивяваше и кипеше от ятата диви гъски. Още в края на октомври пернатите ескадрили, тръгнали от север, разкъсваха облаците, завъртаха няколко величествени кръга и се спускаха в оградените с върби заливи на реката. Пристигането на дивите гъски беше важно събитие и се посрещаше с глъч и радост. То възвестяваше края на дългия труд по полето и няколко месеца на отдих и веселби. С дивите гъски край Дунав почваха сватби, раждания и кръщенета. Работата по нивите вече беше свършила, реколтата бе прибрана, а намачканото грозде клокочеше като огнен вулкан в бъчвите. С първите пронизителни крясъци на дивите ята в крайбрежните села гръмваха флигорните и тъпаните и почваха венчавките. А където сватбите бяха станали миналата есен проплакваха бебета. Край Дунав децата не ги носеха щъркелите, а дивите гъски. Червеноклюните и дългокраки птици бяха просто шайки лентяи, които през зимата панически бягаха на топло в Африка, а после се връщаха да се шляят из пълните с жаби и змии разливи и блата. Виж, големите диви гъски бяха друго – вестители на зимата, на заслужената почивка и веселбите. Ятата сивокафяви птици вдигаха на крак и ловните дружинки край реката. Още от септември след някой и друг излет за пъдпъдък, колкото да обиколят полето и да проверят мерниците си, мъжете почваха да пълнят фишеците и да се стягат за истинския голям лов – на гъски и патици. Възраженията на жените, че гъската е полезно нещо и е грехота да се бие, ловците посрещаха със снизходителни усмивки и досадно помахване с ръка. „Айде, бегайте си гледайте женската работа!”. Даже подмятанията на булките, че едрокрилите птици носят децата, не стряскаха стрелците. „Птици и деца бол!”, казваше бай Коста Пилето и сипваше щедро оловни дробинки в гилзите. Някои мъже – наплодили цял орляк челяд, ядовито въртяха глави към ятата, размахали двуметрови крила високо над комините. А бай Геро Пръча – стар коцкар, с тънък мустак над горната устна и кривнато над едното ухо таке, за когото се говореше, че е пръснал доста деца из селата наоколо, леко присвиваше очи към небето и пускаше зла като куршум псувня по адрес на гъските и всичко женско и лекокрило. Крайдунавските ловци бяха истински майстори на гъшия лов. Те познаваха навиците на ятата по-добре и от пътищата в полето и гънките по снагите на булките си. Едрите птици се хранеха с житото, хвърлено в нивите през есента и това беше допълнителен стимул, стопаните да ги чакат на пусия с пушките. Всяка сутрин гъските завъртаха няколко кръга над Дунав, отръскваха в студа последните капки от съня си и поемаха към изкласилите под снега посеви. Птиците също като ловците обаче не бяха вчерашни, от години знаеха, че мъжете ги дебнат и се издигаха високо-високо преди да поемат към полетата с житото. На ловците също бе известно, че няма никакъв смисъл да гърмят по гъските, ако не могат да видят ясно отдолу жълтите им крака и клюнове, затова малцина си хабяха мунициите. Голямата стрелба почваше привечер. Тогава натежалите от зърното птици летяха по-ниско, а мъжете ги причакваха по дигите край реката, за да скъсят още дистанцията за бой. Най-добрите позиции бяха по високите баири над Дунава. Там в Междусъюзническата война, когато Румъния нападнала България в гръб, кметовете изкарали останалите по селата жени и деца да копаят окопи, за да посрещнат с огън влашките роти, ако преплават реката. Румънците така и не се появили, но окопите останали. Годините и ветровете ги бяха засипали с пръст и засели в тях трева и бъз, но не ги бяха заличили съвсем. Най-опитните стрелци лягаха по гръб, подложили раници и шуби в плитките ями и дебнеха летящите цели. Щом слънцето се гмурнеше в потъмнелия от студ Дунав и здрачът почваше да пълзи от височините към реката, първите двойки гъски се задаваха откъм нивите. Печените ловци знаеха, че това са разузнавачите на големите ята и ги пускаха великодушно да се приберат в речните заливи. А след десетина минути от юг се разнасяха дрезгавите викове на идващите ята. Заради наближаващата нощ гъските не се виждаха, само крясъците и нарастващия като вълна шум от крилата им караше мъжете да стискат все по-здраво цевите. После ятата внезапно изскачаха от здрача, стрелците също скачаха и започваше канонада като на война. Улучените птици се премятаха във въздуха и с глухи удари падаха по земята, ранените пикираха по склоновете на хълма, а останалите панически размахваха крила, опитвайки се да се вдигнат високо над сачмите и огъня от дулата. Канонадата ясно се чуваше в селата и децата, заиграли се край печките, слушаха с притихнали сърца и ококорени очи ехото на изстрелите и воя на вятъра край стените на къщите. Някъде там – сред безбрежната снежна пустош, сякаш в някакъв друг свят, по-близък до приказките, които им четяха вечер, бащите и дедите им пронизваха с поглед мъглите, разтопяваха с дъх снежните пространства и пращаха огън и смърт в небето. След пет-шест минути стрелбата свършваше и мракът заедно с тишината възвестяваха началото на нощта. Разбитите от изстрелите ята с плясък се спускаха в спасителните води на Дунав, а мъжете тръгваха да събират падналите птици. Навързваха ги за краката по двойки, премятаха ги през рамо и бавно – уморени и доволни - още изтръпнали от студа и напрежението, поемаха към светещите вече в падналата нощ улици и къщи. Макар че дебнеха с хъс пернатите ята часове наред в снега мъжете се възхищаваха на мощните птици като на достойни противници и мъдреци. Дивите гъски можеха да летят стотици километри в леден мраз, намираха без компас посоката към речните си заливи и в най-тъмните нощи и бяха способни на любов и вярност, каквато дори хората нямаха, разказваха ловците. Цветко Моркин – дългогодишен тракторист, беше гръмнал веднъж голям красив гъсок с лъскави пера и гиздави препаски под шията. Издебнал го в нивата от кабината на трактора, докато карал слама към кошарите на стопанството. След изстрела му гъската на красавеца се вдигнала с жален грак над заснеженото поле, поела уплашено към реката, но след стотина метра се върнала и започнала да кръжи над окървавения сняг. Цветко на няколко пъти вдигал пушката и вземал на прицел самоубийствено летящата към него птица. „Сърце не ми даде да дръпна спусъка!”, обясняваше той. И мъжете, които за пропуснат изстрел вдигаха дандания до Бога и обвиняваха колегите си в некадърност, одобрително клатеха глави. Цветко умееше да цени верността - жена му всяка година забягваше с някой - я с милиционера от съседното село, я с пътуващия търговец на яйца или с новия даскал. Но след няколко месеца се връщаше вкъщи. Стрелбата по дивите гъски край Дунав обаче не беше само лов. Дивите гъски захранваха със сериозен ресурс селата край реката. Нищо от тях не се изхвърляше на боклука. Месото влизаше в дълбоките тенджери и хранеше фамилиите по цяла седмица. От краката, главите и вътрешностите се вареше вълшебна супа, която на закуска заедно с кило вино зареждаше човек с топлина и енергия за цял ден шетане по двора и кошарите. Гъшата мас пък се събираше по последната капка и с нея се мажеха обувките, за да не пускат вода в преспите. А с отрязаните до първата сгъвка крила на едрите птици жените метяха нощвите, в които месеха хляба. Гъстият и мек пух на гъските пък пълнеше възглавниците и на тях сънищата бяха толкова дълбоки и леки, че до сутринта умората, грижите и ядовете изчезваха като отнесени от нощна река. Да се върне от лов без гъска за крайдунавския ловец беше срамно петно и признание за тежка некадърност. Така че от мъжка солидарност по-точните стрелци още преди първите къщи на селото даваха на неуцелилите по някоя птица. Разказват как веднъж бай Борко – бивш склададжия от армията, излязъл на лов за гъски призори, но така и не гръмнал нищо. Срам го било човека да се върне с празни ръце у дома, обикалял сам по канали и заливчета, но нямал късмет нито да види, нито да пукне по нещо пернато. Оклюмал, на път към къщи обаче налетял на цяло ято гъски край селото. Примъкнал се той бавно към ятото, вдигнал чифтето и за нула време натръшкал десетина гъсока. Помъкнал ги към тях бай Борко и тъкмо хвърлил плячката гордо с думите „ А, сега чистете, аз да си почина!”, и пред портата му цъфнал Гошо Пощаджията. - Боре, абе да знаеш, кой ми е застрелял гъските, неговата мама?, попитал с треперещ глас стопанинът. И преди още авджията да скрие щастливата си усмивка и да измъдри някоя лъжа, Гошо бутнал портичката и по едрите капки кръв от улицата през двора спрял пред натръшканата под коша купчина домашни гъски. Работата между двамата аха да стигне до бой, но с усилията на жени и комшии скандалът бил потушен, а примирието подписано на масата с печена гъска и кофа вино от мазето на бай Борко. Постепенно в мирната конференция се включили и съседи, и роднини, на жените се наложило да скубят и пекат и останалите гъски, а бившият старшина хванал мускулна треска да тича до зимника с кофата за вино. Накрая всички веществени доказателства от злополучния лов били унищожени до последното кокалче. А сериозно намалялото количество вино в бурето изравнило понесените щети и на двамата и категорично сложило точка на случая. Такива истории се разказваха вечер край напалените до червено печки в крайдунавските села. Отраженията на пламъчетата подскачаха като дяволчета по варосаните стени на стаите, а мъжете редяха приключения за лов, спомени от войни и казарми, и пътувания по далечни села и градове. Приказките бавно като течението на реката унасяха децата и те се отпускаха в многоцветни сънища. В тях, окичени с грамадни крила, се издигаха над къщите, правеха по няколко кръга над познатите им дворове и поляни и поемаха по света. Обикаляха далечни страни, покрити целите с юргани от сняг, пореха горещия въздух над пустини, през които опъваха тънки нишки кервани, понесли на гърба си товари с несметни съкровища.За почивка кацаха по мачтите на огромни платноходи, по чиито палуби кръстосваха саби сред облаци барутен дим еднооки пирати. И размахали пак белоперите гъши крила бавно се връщаха в леглата си, край които на светлината на огъня, бащите им още разказваха безкрайните истории. Така минаваха година след година – пролетта идваше със слънце и труд по дворове и ниви, а заесенееше ли, децата изпращаха щъркелите, тръгваха на училище и започваха с трепет да чакат пристигането на дивите гъски. С ятата долиташе и приказният свят пълен със сняг, веселие, вечерни изстрели и вълшебни сънища. После нещо изглежда се обърка, сякаш в потраквалия векове наред тихо и неотказно механизъм на природата и хората някаква част заскърца. В първите есенни дни, още преди в небето да екнат призивните крясъци на дивите ята, поотрасналите деца започнаха да напускат родните си къщи. Пътуваха на юг –далеч от реката, през планинските масиви, към големите градове и равнините край тях. Натам, накъдето летяха и дивите гъски , търсещи топли заливи и ниви с жито, за да отдъхнат и да се нахранят. Може би онзи пронизителен, пълен с тъга и копнеж по далечни простори вик на дивите гъски, с който се бяха родили, продължаваше да ечи в душите им и да ги гони към други земи и непознати хора. Ятата с диви гъски край реката пък започнаха да намаляват – може би защото носеха все по-малко деца във все по-тихите и глухи села край реката. Снегът, сякаш вдиган на вихрушки от крилата на ятата, засипваше през зимата прозорци и покриви. А слънцето през пролетта разтапяше заедно с преспите и следите от някогашния многолюден и шумен живот, над който вече никнеха само треви, цветя и храсти.

ЛЮБОМИР ЙОРДАНОВ

худ. Хр. Михайлов

петък, 21 юни 2013 г.

Дико Илиев

Роден на 15.ІІ.1898 г. в с.Карлуково, област Враца. През 1911 г. е ученик по музика в Орханийския военен духов оркестър. 14 годишен е член на духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк от състава на Първа българска армия. По време на сраженията на Серетския фронт написва "Искърско хоро". От 1919 г. свири в оркестъра на Военното училище в София. Свири в сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера – първи тромбонист. През 1931 г. свири в Оряхово във военния духов оркестър баритоновите партии. Тогава създава хората "Зиг-заг", "Майски въздишки", "Пробуждане на пролетта", китката "Оряховска идилия", "Варненско хоро" и др. От 1936 до 38 г. е баритонист на Софийския военен оркестър, след това е щабс-тръбач на Козлодуйски полк. Свири в гарнизонния оркестър. В този период написва хората "Оряховски юнак", "Майско утро", "Нашето Ленче", "Дайчово хоро". Участва в І фаза на Втората световна война. През 1947 г. е удостоен с офицерско звание и е назначен за диригент на военния оркестър в Оряхово. През този период написва най-зрелите си творби. През 50 – те години създава безсмъртното "Дунавско хоро". Автор е на над 40 хора, 15 марша, 5 народни китки, валсове, танга, румби, детски песни и редица други произведения. Последните години от живота му преминават в Монтана. Умира през м.декември 1984 г. Изпратен е от стотици почитатели, а вместо траурен марш звучи безсмъртното му “Дунавско хоро”. Известна е ревността на някои български композитори към творчеството на Дико Илиев.Често се споменава, че той няма музикално образование и музиката му е близка до румънското инструментално звучене. Въпреки пречките и зависта, хората обичат и търсят хората на Дико Илиев. Едва 85 годишен той получава своето признание- приет е за член на Съюза на българските композитори, получава високи държавни отличия.. За творчеството му академик Николай Кауфман пише: ”Ако ме попитат кои са най-емблемните върхове на българската музика, ще отговоря - българските народни песни, Рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, ”Тракийски танци” на Петко Стайнов и дунавските хора на Дико Илиев”.

Духова музика при читалище "Разум", гр. Монтана-1929 година

…Каквото даде Елин Пелин на българското село чрез литературата, това даде Дико Илиев на българското село чрез музиката. Ботевите произведения се знаят като народни песни, Дико-Илиевите творби се знаят като народни хора. Не знаеш как се казва хорото, не знаеш кой го е написал, но ти е познато, харесваш го, слушаш го и го играеш, ако си игрохорец. Под ръководството на Дико Илиев са обучени над 200 музиканти. В Оряховско и Белослатинско той е създал над 10 духови оркестри. Когато слушаме ДУНАВСКОТО ХОРО, имаме усета, че милиони българи са се хванали на кръшно право хоро и редиците са се опънали през цялата Дунавска равнина - от Белоградчишките скали до Черно море. То се играе по площади и салони, по сватби и митинги, играе се и без повод - достатъчно е само да му чуеш мелодията... Хорото се люшва като талазите на зряло жито в Дунавската равнина…

Никола Намерански /откъс от книгата Патриархът на българските хора и маршове/

Последният концерт на Дико Илиев като диригент

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Един забравен поет от близкото минало

Славчо Красински (псевдоним на Венцеслав Генков Кръстев), български поет. Роден на 25.12.1909 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана, в учителско семейство. Баща му Генко Кръстев е един от създателите на Учителския съюз в България, внук е на Димитър Костов, опълченец, една от най колоритните личности в тогавашен Фердинанд. Началното си образование получава във Фердинанд. Гимназия завършва в гр. София през 1926 г. Започва работа в редакцията на “Ведрина” на Антон Страшимиров. Първите си стихове печата на страниците на “Наковалня” и “Наши дни” през 1925 г.; подписва ги със собственото си име, малко по-късно Полянов му дава псевдонима Красински. През 1926-1930 г. активно сътрудничи на в. “Ведрина”, “Младежка дума”, “Простори”, сп. “Хоро”, “Новис” и др. От 1930 г. е сътрудник на сп. “Златорог”, а от 1934 г. печата в правителствения вестник “Млада България”. Член на СБП от 1937 г., изключен – 1945 г. Първата му стихосбирка “Вистрел” излиза през 1929 г., следвана от “Пролетен гост” (1932), “Под небесната стряха” (1938), драмата в стихове “Призори” – поставена на сцената на Народния театър, сборника с разкази “Пропаднали революционери” (1941). В периода 1940-1944 г. е драматург в Пловдивския театър, след 9.09.1944 г. се озовава без съд и присъда в лагера “Куциян” (1944-1945). През 1951-1952 г. е драматург в театрите на Бургас и Шумен. През годините на отрицание Славчо Красински пише детска литература, след изявлението си “Сред народа” във в. “Литературен фронт” навлиза в драматургията. Автор е на книгите за възрастни: “Вистрел”, стихове (1929); “Пролетен гост”, стихотворения (1932); “Зелени облаци”, лирика (1938; второ прераб. изд. 1941); “Под небесната стряха”, стихотворения (1938); “Зелени облаци”, лирика (1941); “Пропаднали революционери”, разкази (1941); “Избрана лирика” (1963; 1970 под заглавие “Лирика”); “Лирика. Пиеси”, избрани произведения (1979); “Лирика” (1981). Умира на 19.03.1984 година.

"Тайната вечеря" худ. Георги Паунов

Когато слиза вечерта

над окосените ливади,

тревите пеят песента

за нашта отшумяла младост.

Покоят котешки пълзи

и слуша как водите речни

говорят с тънките брези

за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокос

едно е ясно - неотменно

ще мине всеки като гост

през нашата земя нетленна.

Едва по росните поля

на нашта младост сме поели

зората с розова метла

за други пътя е помела.

И да скърбим и не скърбим,

остава все едно и също.

Спокойно да благословим

това, което се не връща:

което идва с песента

и си отива с нашта младост -

тъй както слиза вечерта

над окосените ливади.

***

Знам, сестра! – в тия тъмни години

от живота си – груб хулиган! –

като вятъра, див и пустинен,

ще развихря тук свойта тъга.

Приласкаван от мириса хлебен

на дълбокото бистро небе,

всяка вечер аз мисля за тебе,

но щастлив като тебе не бях.

Ти живя лъчезарна и тиха,

аз живея живот, груб и лош,

и вървя изпод градския вихър

като птица със болно крило.

Виждам в някоя лъхнала вечер,

ти вървиш с лъчезарни очи

и през тях младостта ми далечна

гледа в мен с поглед светъл и чист.

И тогаз, озарен от надежда,

аз запявам през всички беди

песента за надеждите прежни,

дето ти си ми пяла преди.

Искам – светъл и чист като тебе –

да заплюя живота си груб,

да живея сред мириса хлебен

на полето ни с мирния труд.

Но, сестра, в тая лъхнала вечер

туй е само бълнуване в мен –

отшумя мойта нежна сърдечност,

като пролетен дъжд отшумя!

Днес света, потопен в тишина,

ми е чужд, отвратителен, гнусен!

И аз гледам със скръб и покруса

как изтля свободата сред нас.

И при спомен за детството светло

срещу бурята тръгвам и с вой

и ругая, и псувам по вятъра

тоя тих еднотонен живот!

худ. Димитър Гоцак

.

Александра Симеонова

. Родена в с. Говежда, обл. Монтана. Завършва Великотърновския университет "Св.св.Кирил и Методий". Работила е като редактор във в. "Ком" в Берковица, учителка в ПМГ, ГПЧЕ, ПГЕ "Хр.Ботев" в Монтана и експерт по български език и литература към Регионален инспекторат по образованието в гр. Монтана. Публикувала е стихове и литературно-критически статии в местния и централния периодичен печат. Автор е на книгите : "Фолклорът на родния край в прозата на Йордан Радичков", 2006; Отиваш си лято. Поезия, 2010.. . .

Разговор с писателя Йордан Радичков

Денят е златен, почти летен. Отивам към дома на писателя с радостно вълнение. Белите хризантеми в ръката ми са като леко облаче в човешкото море. Звъня на вратата. Малко съм подранила, но ме посреща уютната и добра усмивка на Йордан Радичков, очаквал ме е. Разговорът ни се насочва към пътуването ми и естествено към родния край. Задавам своя първи въпрос: -Господин Радичков, какво е отношението Ви към фолклора, има ли нещо във Вашето творчество, което да идва по книжен път в тази насока? Познавате ли трудовете на Димитър Маринов? -Не съм чел Димитър Маринов, но съм чел фолклор през живота си. Моето село песни няма, само клетви. Израсъл съм в малко селце, между три гробища старото римско гробище, превърнато в църковна нива. В него винаги се намира нещо, кънтят мотиките, намират се разкопки. Другите са турското и християнското. Три вида вампири се разхождат там - от римските легионери до дервишите и нашите стеснителни, християнски. Когато говорим за фолклора, трябва да търсим извивките на народната душа, там са всички кодове... -По какви модели създадохте образите на верблюда и монголоидите? -Не се говори в нашия край за верблюд. То е по-сложно от тенеца, нещо непонятно, тъмно зло, непонятно. То е опит да се вникне в дълбочината на вселената, в по-високите етажи на вселената. У нас всичко е одомашнено.Част и от звездите сме одомашнили-"кумова слама", "керванджийката", "колата'', "квачката". Човекът се е стремял да направи по-понятен този свят. Обърнати сме повече към земята. То е опит за изтръгване от бита. -Мислите ли, че между шопи и торлаци има разлика? Обособени ли са торлаците за Вас. -В моите представи от детството, това са хора, които се противопоставят на полянците. Торлакът е белодрешковец, сухи, костеливи, скулести хора, високи, снажни.И старците им по-различни - високи. В този регион има голямо разнообразие в различните селища. Живовчани са високомерни, претенциозни хора. Всички избягали цигани от Живовци, идваха в моето село Калиманица, тук ги приемаха. Хората от този край са със силно развита носталгия по родния край. Звуковете от детството, от ранната младост, възприети тогава, успокояват човека. Моето творчество е една носталгия по звъна на мотиките. Звуковете имат огромно значение за психиката на човека. -Случайно ли е това, че най-често във Вашето творчество фантастичните и невероятни случки се развиват през зимата? Можем ли да правим някаква връзка с белотата на снега, като присъствие дошло от фолклора? -Народите имат свои неща - животно или дърво. Канадците -кленовата шумка, русите - брезата, индийците - кравата. Ние нямаме нито дърво, нито растение. Имаме един месец от годината - януари. Пълен е с особености и езически дни, некръстени, варварски. Колят се прасетата, сватби се вдигат, пие се вино, греяна ракия се пие. Снегът пада след есента, имам слабост към снега. В нашия месец януари, има една неподреденост. -Какво е за Вас родния край? Има ли нещо особено в него? -Северозападна България е нещо изключително. Курбан, молитва, който иска хвърля продукти вътре в казана. Така е било някога у нас - всеки ще даде нещо за чорбата, всеки дом ще участва в тази молитва към бога. Боя се, че няма да се довари молитвата, макар че всички продукти са сложени. Оголи се от интелигенция този край. Единствено свраките идват на гробищата там. Има един лек римски оттенък в тези земи. Във всяка къща у нас. имаше по една римска тухла, изровена от разкопките. Стои на печката, когато някой се разболее, тухлата се увива и се слага за затопляне. Занаятът за плавене на злато е останал от римско време. По-състоятелните хора правят и сега гробници за починалите. -Лесно ли се живее в нашия свят с цялата тази Черказка вселена в съзнанието? -Човешката същност е връщане в спомена, в сънищата, връщане към една единствена опорна точка - детството и младостта. В моето селце природата не е кой знае каква, няма нищо особено, но всичко ми изглежда епическо. Аз мисля, че и с Олимп е същото. Няма нищо особено, а там живеят боговете. Как да обожествим всичко, което е около нас? От там започва човешката цивилизация.

"Есен"-худ. Венелин Захариев

Пустеят градините

„Но за божества свещени

вече се не чува,

угаснаха, човечеството

веч е в самота "

X. Хесе

Пак съм тук.

Свещена безкрайност царува.

Под епически белия сняг

селото спи.

Къщите стари,

потънали глухо в снега

ме посрещат

с насълзени, жадни очи.

Стихии размятат вaлма

от студени и снежни потоци

и къщите трепват

от техния бяг.

Забравени стъпки

и детски следи

и следи от старици

не водят вече към родния праг.

Пустеят градините

с дървеса, грандиозно накичени

и отронват от клоните

сребърен прах.

Пустеят градините

и през нощта

само ангели се разхождат в тях.

Започвам да представям поети, писатели и личности от сферата на културата и изкуството от гр. Монтана и областта. Благодаря за това, че посещавате страницата. Ако имате предложения пишете.

НИКОЛА НАМЕРАНСКИ

Роден е през 1926 г. в с. Липен, обл.Монтана. От 1940 до 1944 г. е шивашки работник в Криводол, Врачанско, после учи гимназия във Враца (1945-1948 г.), следва в Софийския университет по славянска филология (1949-1952 г.). От 1953г. до пенсионирането си през 1987 г. работи в Монтана като учител в гимназия ,,Хр. Михайлов" и ТМТ „Ю. Гагарин" и като журналист в окръжния вестник Септемврийско слово". Дълги години се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност в областта на езико¬знанието (диалектология, лексикология, етимология, ономастика и езикова култура), както и с историята и етнографията на родния край, носител е на званията „Заслужил краевед" и ,.Почетен член на Съюза на краеведите в България". Носител е на орден „Кирил и Методий", на Златен кортик от министъра на отбраната, Златна значка за публицистика, Златна значка за активна лекторска дейност, Орден на труда - златен и др. Автор е на повече от 3300 публикации в около 100 периодични издания - български, сръбски, украински, руски и румънски, както и на книгите: Имената на селищата в Берковско, Михайловградско и Ломско, 1991 г., От Васильовден до Коледа, 1992 г., Празни-ците на българина, 1993 г., В чудния свят на имената, 2002 г.,Вазови сюжети и герои от Берковско и Монтанско, 2003 г., Ехо от далечни времена, 2003 г., Огласено от трибуната, 2003 г., Тълковно-етимологичен речник на шивашката термино-логия, 2004г., Личните имена в Северозападна България, 2005 г., Вазовско ехо в Монтана (в съавторство с Й. Георгиев), 2006. г., Една българка от старо време, 2007 г., Глас незнаен тук ме призова, или Как този град стана моя съдба, 2008 г., Имах щастието да се познавам с тях, 2008 г., И ние сме оцелели, защото сме се смели, 2009 г., Страници из миналото на село Липен, Монтанско ( съавторство с Г. Червенски), 2010 г.,Календар на именните дни, 2011 г. Патриархът на българските хора и маршове е неговата седемнайсета поред книга.

ТОЗИ ГРАД СТАНА МОЯ СЪДБА

Мое свидно гнездо, и топло, и ветровито! Вековечно и многолико! Обикновено и необикновено! Поклон! Проснало се като чипровски килим по двата бряга на река Огоста между Пъстрина и Жеравица - от Пчелина до Семчин дол и от Кале-баир до Сланището! Заградено с възвишения от всичките страни, за да не те брулят студени¬те ветрове,ти си останало открито само откъм юг, за да те грее по-пълно жи¬вотворното слънце и кръгозорът ти да достига до Котля и Тодорини кукли! Кутловице, сестро моя! Добродушна и красива! Граде Фердинанд, чужд и роден! Михайловграде, побратиме верен! Монтано, древна и нова... Млада, но зряла!... Граде мой! Мое бурно море и мое тихо пристанище! Поклон! Обръщам се към тебе не за да хваля себе си или да лаская тебе. Говоря ти чистосърдечно и се пре¬кланям пред твоето име и пред твоите хора! Обръщам се към тебе, за да ти поискам прошка за прегрешенията си и да ти из¬кажа благодарността си за онова, което ми даде! А ти ми даде много!... Благодаря ти, граде, че ме прие под стряхата си преди 54 години и като разбра накъде съм се устремил, ми даде път и ми вдъхна кураж!... Обичам те, граде! Обичам те, защото ти обогати живота ми, разнообрази биографията ми - с твоята гимназия „Христо Михайлов", с твоя техникум „Юрий Гагарин", с твоя вестник „Септемврийско слово", с културно-просветните си институции, с твоите прекрасни хора... Обогати и своята, и без това богата многовековна летопис с моето скромно участие, с професията ми на учител и журналист, като редови и ръководен кадър, с моя изпълнителски, но и силно реактивен нрав, с моите журналистически творби, с моите популяризатор¬ски и изследователски публикации в областта на историята, етнографията, етимологията и ономастика-та на родния край, с острото си перо, посветило се на борбата за повече българщина и повече човещина, срещу националния нихилизъм и чуждопоклонството, за чист, прави¬лен и благозвучен български език, против езиковото невежество, против изопаченията в историята и политиката, за честно и толерантно отношение към политическите, философ-ските и религиозните схващания на другите, за поощряване на непресъхващия стремеж у подрастващите към знания, към наука и култура. В теб дойдох млад и ентусиазиран, но обзет от колебания и несигурност. Ти забележи това и ми помогна да го преодолея, съдейства ми да акумулирам ум и разум, любов и омраза, вяра и надежда. Тук изпитах първите си големи трудности и първите си големи удовлетворения.... Съдбата ми така бе предначертала, че аз не можех да проявя държавнически ръководни качества и да защитавам интересите ти като депутат или министър, не проектирах, нито строих белокаменни здания - училища и театри, административни, стопански или жилищни сгради; не лекувах болни и недъгави; не участвах в твоя икономически - промишлен, селскостопански, транспортен, търговски и всякакъв растеж... Но като учих твоите деца, аз дадох езиковата основа и на твои държавници, и на твои инженери и агрономи, лекари и архитекти, адвокати и офицери... А като използвах перото си, отразявах всичките твои успехи и завоевания, хвалех и критикувах, поощрявах и възпирах в дейността им твои¬те редови творци и из¬пълнители... Каквато роля отначало играеше училищната катедра, същата роля по-късно подхвана вестникарската трибуна - да се помага на хората. На-ложи се тук даже и да упражня първата си професия - шиех дрехи в свободното си време - както за твои граждани, така и за износ в чужбина. И го правех без притеснение, а даже с малко гордост... Благодаря ти, граде мой! Благодаря ти, че те е имало, има те и ще те има, независимо с какво име те наричаме. Защото ти си се родил с едно от най-красивите славянски имена - Кутловица, носил си го повече от дванадесет века, макар и по-късно твоите послушни управници да са го подменили и многократно подменя¬ли, угаждайки на държавни глави и революционни командири, на вътрешни и задгранични съветници... Прекрасен си ти, мой любими граде! И затова те обичам!... Немалко свят съм обиколил, но където и да съм бил на хълма Гелерт в Будапеща или на Вацлавския площад в Прага, в Петроваради край Нови Сад или на Охридското езеро, в Синая под Карпатите или на брега на Днепър край Киев - все съм си мислил за тебе, все нещо ме е теглило насам. И винаги съм се завръщал тук с жаждата да се разходя още веднъж към Сулимагина ливада и Семчин дол, да погледна в далечината от Баира с Обелиска, да пийна студена вода от Извора в подножието - да подишам твоя въздух, да погледам звездите на твоето небе... И в такива моменти в паметта ми винаги започваха да изплуват спомените... Отново чувах песента за любовната трагедия на двамата гимназисти през 30-те години край Димовото кладенче, трепвах от възпламенената бомба на Калето като сигнал за Септемврийския щурм от 1923 г., свеждах глава пред злата орис на удавеното в Огоста Иваново село през 1942 г.; възхищавах се на безобидните шеги на градските зевзеци Качо Бараката и бай Севастаки Стоянов; прехласвах се пред игривите стъпки на „царицата на чардаша" Павлина Папуркова, отварях широко душата си за мелодичните песни на хористките гласовити на Митко Цепленката, дразнеха закачливо колената ми вълшебни бисери на бай Дико Илиев - „Дунавско хоро" и „Наша гордост"... И тогава се чувствах млад и силен, бодър и щастлив - чувствах се част от твоята сага: от твоята сила, от твоята воля, от твоята мъдрост... Ето защо реших - чрез тази книга - да изпея и аз своята Ода за тебе и да кажа на всеослушание с думите на поета:

„За тебе е моята ода. За тебе е моята песен, за тебе - днес и завинаги..."

Откъс от книгата на Никола Намерански "Този град стана моята съдба"