Славчо Красински (псевдоним на Венцеслав Генков Кръстев), български поет. Роден на 25.12.1909 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана, в учителско семейство. Баща му Генко Кръстев е един от създателите на Учителския съюз в България, внук е на Димитър Костов, опълченец, една от най колоритните личности в тогавашен Фердинанд. Началното си образование получава във Фердинанд. Гимназия завършва в гр. София през 1926 г. Започва работа в редакцията на “Ведрина” на Антон Страшимиров. Първите си стихове печата на страниците на “Наковалня” и “Наши дни” през 1925 г.; подписва ги със собственото си име, малко по-късно Полянов му дава псевдонима Красински. През 1926-1930 г. активно сътрудничи на в. “Ведрина”, “Младежка дума”, “Простори”, сп. “Хоро”, “Новис” и др. От 1930 г. е сътрудник на сп. “Златорог”, а от 1934 г. печата в правителствения вестник “Млада България”. Член на СБП от 1937 г., изключен – 1945 г. Първата му стихосбирка “Вистрел” излиза през 1929 г., следвана от “Пролетен гост” (1932), “Под небесната стряха” (1938), драмата в стихове “Призори” – поставена на сцената на Народния театър, сборника с разкази “Пропаднали революционери” (1941). В периода 1940-1944 г. е драматург в Пловдивския театър, след 9.09.1944 г. се озовава без съд и присъда в лагера “Куциян” (1944-1945). През 1951-1952 г. е драматург в театрите на Бургас и Шумен. През годините на отрицание Славчо Красински пише детска литература, след изявлението си “Сред народа” във в. “Литературен фронт” навлиза в драматургията. Автор е на книгите за възрастни: “Вистрел”, стихове (1929); “Пролетен гост”, стихотворения (1932); “Зелени облаци”, лирика (1938; второ прераб. изд. 1941); “Под небесната стряха”, стихотворения (1938); “Зелени облаци”, лирика (1941); “Пропаднали революционери”, разкази (1941); “Избрана лирика” (1963; 1970 под заглавие “Лирика”); “Лирика. Пиеси”, избрани произведения (1979); “Лирика” (1981). Умира на 19.03.1984 година.
"Тайната вечеря" худ. Георги Паунов
Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
за нашта отшумяла младост.
Покоят котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.
И в тоя стихнал сенокос
едно е ясно - неотменно
ще мине всеки като гост
през нашата земя нетленна.
Едва по росните поля
на нашта младост сме поели
зората с розова метла
за други пътя е помела.
И да скърбим и не скърбим,
остава все едно и също.
Спокойно да благословим
това, което се не връща:
което идва с песента
и си отива с нашта младост -
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.
***
Знам, сестра! – в тия тъмни години
от живота си – груб хулиган! –
като вятъра, див и пустинен,
ще развихря тук свойта тъга.
Приласкаван от мириса хлебен
на дълбокото бистро небе,
всяка вечер аз мисля за тебе,
но щастлив като тебе не бях.
Ти живя лъчезарна и тиха,
аз живея живот, груб и лош,
и вървя изпод градския вихър
като птица със болно крило.
Виждам в някоя лъхнала вечер,
ти вървиш с лъчезарни очи
и през тях младостта ми далечна
гледа в мен с поглед светъл и чист.
И тогаз, озарен от надежда,
аз запявам през всички беди
песента за надеждите прежни,
дето ти си ми пяла преди.
Искам – светъл и чист като тебе –
да заплюя живота си груб,
да живея сред мириса хлебен
на полето ни с мирния труд.
Но, сестра, в тая лъхнала вечер
туй е само бълнуване в мен –
отшумя мойта нежна сърдечност,
като пролетен дъжд отшумя!
Днес света, потопен в тишина,
ми е чужд, отвратителен, гнусен!
И аз гледам със скръб и покруса
как изтля свободата сред нас.
И при спомен за детството светло
срещу бурята тръгвам и с вой
и ругая, и псувам по вятъра
тоя тих еднотонен живот!
худ. Димитър Гоцак
Няма коментари:
Публикуване на коментар