Social Icons

.

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Един забравен поет от близкото минало

Славчо Красински (псевдоним на Венцеслав Генков Кръстев), български поет. Роден на 25.12.1909 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана, в учителско семейство. Баща му Генко Кръстев е един от създателите на Учителския съюз в България, внук е на Димитър Костов, опълченец, една от най колоритните личности в тогавашен Фердинанд. Началното си образование получава във Фердинанд. Гимназия завършва в гр. София през 1926 г. Започва работа в редакцията на “Ведрина” на Антон Страшимиров. Първите си стихове печата на страниците на “Наковалня” и “Наши дни” през 1925 г.; подписва ги със собственото си име, малко по-късно Полянов му дава псевдонима Красински. През 1926-1930 г. активно сътрудничи на в. “Ведрина”, “Младежка дума”, “Простори”, сп. “Хоро”, “Новис” и др. От 1930 г. е сътрудник на сп. “Златорог”, а от 1934 г. печата в правителствения вестник “Млада България”. Член на СБП от 1937 г., изключен – 1945 г. Първата му стихосбирка “Вистрел” излиза през 1929 г., следвана от “Пролетен гост” (1932), “Под небесната стряха” (1938), драмата в стихове “Призори” – поставена на сцената на Народния театър, сборника с разкази “Пропаднали революционери” (1941). В периода 1940-1944 г. е драматург в Пловдивския театър, след 9.09.1944 г. се озовава без съд и присъда в лагера “Куциян” (1944-1945). През 1951-1952 г. е драматург в театрите на Бургас и Шумен. През годините на отрицание Славчо Красински пише детска литература, след изявлението си “Сред народа” във в. “Литературен фронт” навлиза в драматургията. Автор е на книгите за възрастни: “Вистрел”, стихове (1929); “Пролетен гост”, стихотворения (1932); “Зелени облаци”, лирика (1938; второ прераб. изд. 1941); “Под небесната стряха”, стихотворения (1938); “Зелени облаци”, лирика (1941); “Пропаднали революционери”, разкази (1941); “Избрана лирика” (1963; 1970 под заглавие “Лирика”); “Лирика. Пиеси”, избрани произведения (1979); “Лирика” (1981). Умира на 19.03.1984 година.

"Тайната вечеря" худ. Георги Паунов

Когато слиза вечерта

над окосените ливади,

тревите пеят песента

за нашта отшумяла младост.

Покоят котешки пълзи

и слуша как водите речни

говорят с тънките брези

за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокос

едно е ясно - неотменно

ще мине всеки като гост

през нашата земя нетленна.

Едва по росните поля

на нашта младост сме поели

зората с розова метла

за други пътя е помела.

И да скърбим и не скърбим,

остава все едно и също.

Спокойно да благословим

това, което се не връща:

което идва с песента

и си отива с нашта младост -

тъй както слиза вечерта

над окосените ливади.

***

Знам, сестра! – в тия тъмни години

от живота си – груб хулиган! –

като вятъра, див и пустинен,

ще развихря тук свойта тъга.

Приласкаван от мириса хлебен

на дълбокото бистро небе,

всяка вечер аз мисля за тебе,

но щастлив като тебе не бях.

Ти живя лъчезарна и тиха,

аз живея живот, груб и лош,

и вървя изпод градския вихър

като птица със болно крило.

Виждам в някоя лъхнала вечер,

ти вървиш с лъчезарни очи

и през тях младостта ми далечна

гледа в мен с поглед светъл и чист.

И тогаз, озарен от надежда,

аз запявам през всички беди

песента за надеждите прежни,

дето ти си ми пяла преди.

Искам – светъл и чист като тебе –

да заплюя живота си груб,

да живея сред мириса хлебен

на полето ни с мирния труд.

Но, сестра, в тая лъхнала вечер

туй е само бълнуване в мен –

отшумя мойта нежна сърдечност,

като пролетен дъжд отшумя!

Днес света, потопен в тишина,

ми е чужд, отвратителен, гнусен!

И аз гледам със скръб и покруса

как изтля свободата сред нас.

И при спомен за детството светло

срещу бурята тръгвам и с вой

и ругая, и псувам по вятъра

тоя тих еднотонен живот!

худ. Димитър Гоцак

Няма коментари:

Публикуване на коментар