Social Icons

.

събота, 22 юни 2013 г.

Любомир Йорданов

Роден е на 13 септември 1958 година в село Долни Цибър, Ломско. Завършил е Политехническа гимназия "Найден Геров" в гр. Лом и Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий" специалност "Българска филология". Бил е секретар на Дружеството на писателите в област Монтана.От 1989 година е журналист в ежедневния печат. Работил е във вестниците "Септемврийско дело" и "Дело", в. "Демокрация", "24 часа" и "Конкурент". От 1996 година е кореспондент на вестник "Труд" в област Монтана. Три пъти е обявяван за кореспондент на годината на вестниците с марка "Труд". Носител е и на награда за поезия от Яворовите дни през 1991 година. Автор е на три поетични книги - "Присъствие на вятър" (1987 г.), "Още любов" (1992 г.) и "Изгубена земя" (1999 г.) и на сборника с проза "Пътеводител из Див/н/ия Северозапад"

худ. Т. Антонов

ДЕЦАТА НА ДИВИТЕ ГЪСКИ

Преди години – когато дните бяха по-слънчеви, звездите по-ниски, а къщите край Дунав - пълни с живот, голямата река през зимата посивяваше и кипеше от ятата диви гъски. Още в края на октомври пернатите ескадрили, тръгнали от север, разкъсваха облаците, завъртаха няколко величествени кръга и се спускаха в оградените с върби заливи на реката. Пристигането на дивите гъски беше важно събитие и се посрещаше с глъч и радост. То възвестяваше края на дългия труд по полето и няколко месеца на отдих и веселби. С дивите гъски край Дунав почваха сватби, раждания и кръщенета. Работата по нивите вече беше свършила, реколтата бе прибрана, а намачканото грозде клокочеше като огнен вулкан в бъчвите. С първите пронизителни крясъци на дивите ята в крайбрежните села гръмваха флигорните и тъпаните и почваха венчавките. А където сватбите бяха станали миналата есен проплакваха бебета. Край Дунав децата не ги носеха щъркелите, а дивите гъски. Червеноклюните и дългокраки птици бяха просто шайки лентяи, които през зимата панически бягаха на топло в Африка, а после се връщаха да се шляят из пълните с жаби и змии разливи и блата. Виж, големите диви гъски бяха друго – вестители на зимата, на заслужената почивка и веселбите. Ятата сивокафяви птици вдигаха на крак и ловните дружинки край реката. Още от септември след някой и друг излет за пъдпъдък, колкото да обиколят полето и да проверят мерниците си, мъжете почваха да пълнят фишеците и да се стягат за истинския голям лов – на гъски и патици. Възраженията на жените, че гъската е полезно нещо и е грехота да се бие, ловците посрещаха със снизходителни усмивки и досадно помахване с ръка. „Айде, бегайте си гледайте женската работа!”. Даже подмятанията на булките, че едрокрилите птици носят децата, не стряскаха стрелците. „Птици и деца бол!”, казваше бай Коста Пилето и сипваше щедро оловни дробинки в гилзите. Някои мъже – наплодили цял орляк челяд, ядовито въртяха глави към ятата, размахали двуметрови крила високо над комините. А бай Геро Пръча – стар коцкар, с тънък мустак над горната устна и кривнато над едното ухо таке, за когото се говореше, че е пръснал доста деца из селата наоколо, леко присвиваше очи към небето и пускаше зла като куршум псувня по адрес на гъските и всичко женско и лекокрило. Крайдунавските ловци бяха истински майстори на гъшия лов. Те познаваха навиците на ятата по-добре и от пътищата в полето и гънките по снагите на булките си. Едрите птици се хранеха с житото, хвърлено в нивите през есента и това беше допълнителен стимул, стопаните да ги чакат на пусия с пушките. Всяка сутрин гъските завъртаха няколко кръга над Дунав, отръскваха в студа последните капки от съня си и поемаха към изкласилите под снега посеви. Птиците също като ловците обаче не бяха вчерашни, от години знаеха, че мъжете ги дебнат и се издигаха високо-високо преди да поемат към полетата с житото. На ловците също бе известно, че няма никакъв смисъл да гърмят по гъските, ако не могат да видят ясно отдолу жълтите им крака и клюнове, затова малцина си хабяха мунициите. Голямата стрелба почваше привечер. Тогава натежалите от зърното птици летяха по-ниско, а мъжете ги причакваха по дигите край реката, за да скъсят още дистанцията за бой. Най-добрите позиции бяха по високите баири над Дунава. Там в Междусъюзническата война, когато Румъния нападнала България в гръб, кметовете изкарали останалите по селата жени и деца да копаят окопи, за да посрещнат с огън влашките роти, ако преплават реката. Румънците така и не се появили, но окопите останали. Годините и ветровете ги бяха засипали с пръст и засели в тях трева и бъз, но не ги бяха заличили съвсем. Най-опитните стрелци лягаха по гръб, подложили раници и шуби в плитките ями и дебнеха летящите цели. Щом слънцето се гмурнеше в потъмнелия от студ Дунав и здрачът почваше да пълзи от височините към реката, първите двойки гъски се задаваха откъм нивите. Печените ловци знаеха, че това са разузнавачите на големите ята и ги пускаха великодушно да се приберат в речните заливи. А след десетина минути от юг се разнасяха дрезгавите викове на идващите ята. Заради наближаващата нощ гъските не се виждаха, само крясъците и нарастващия като вълна шум от крилата им караше мъжете да стискат все по-здраво цевите. После ятата внезапно изскачаха от здрача, стрелците също скачаха и започваше канонада като на война. Улучените птици се премятаха във въздуха и с глухи удари падаха по земята, ранените пикираха по склоновете на хълма, а останалите панически размахваха крила, опитвайки се да се вдигнат високо над сачмите и огъня от дулата. Канонадата ясно се чуваше в селата и децата, заиграли се край печките, слушаха с притихнали сърца и ококорени очи ехото на изстрелите и воя на вятъра край стените на къщите. Някъде там – сред безбрежната снежна пустош, сякаш в някакъв друг свят, по-близък до приказките, които им четяха вечер, бащите и дедите им пронизваха с поглед мъглите, разтопяваха с дъх снежните пространства и пращаха огън и смърт в небето. След пет-шест минути стрелбата свършваше и мракът заедно с тишината възвестяваха началото на нощта. Разбитите от изстрелите ята с плясък се спускаха в спасителните води на Дунав, а мъжете тръгваха да събират падналите птици. Навързваха ги за краката по двойки, премятаха ги през рамо и бавно – уморени и доволни - още изтръпнали от студа и напрежението, поемаха към светещите вече в падналата нощ улици и къщи. Макар че дебнеха с хъс пернатите ята часове наред в снега мъжете се възхищаваха на мощните птици като на достойни противници и мъдреци. Дивите гъски можеха да летят стотици километри в леден мраз, намираха без компас посоката към речните си заливи и в най-тъмните нощи и бяха способни на любов и вярност, каквато дори хората нямаха, разказваха ловците. Цветко Моркин – дългогодишен тракторист, беше гръмнал веднъж голям красив гъсок с лъскави пера и гиздави препаски под шията. Издебнал го в нивата от кабината на трактора, докато карал слама към кошарите на стопанството. След изстрела му гъската на красавеца се вдигнала с жален грак над заснеженото поле, поела уплашено към реката, но след стотина метра се върнала и започнала да кръжи над окървавения сняг. Цветко на няколко пъти вдигал пушката и вземал на прицел самоубийствено летящата към него птица. „Сърце не ми даде да дръпна спусъка!”, обясняваше той. И мъжете, които за пропуснат изстрел вдигаха дандания до Бога и обвиняваха колегите си в некадърност, одобрително клатеха глави. Цветко умееше да цени верността - жена му всяка година забягваше с някой - я с милиционера от съседното село, я с пътуващия търговец на яйца или с новия даскал. Но след няколко месеца се връщаше вкъщи. Стрелбата по дивите гъски край Дунав обаче не беше само лов. Дивите гъски захранваха със сериозен ресурс селата край реката. Нищо от тях не се изхвърляше на боклука. Месото влизаше в дълбоките тенджери и хранеше фамилиите по цяла седмица. От краката, главите и вътрешностите се вареше вълшебна супа, която на закуска заедно с кило вино зареждаше човек с топлина и енергия за цял ден шетане по двора и кошарите. Гъшата мас пък се събираше по последната капка и с нея се мажеха обувките, за да не пускат вода в преспите. А с отрязаните до първата сгъвка крила на едрите птици жените метяха нощвите, в които месеха хляба. Гъстият и мек пух на гъските пък пълнеше възглавниците и на тях сънищата бяха толкова дълбоки и леки, че до сутринта умората, грижите и ядовете изчезваха като отнесени от нощна река. Да се върне от лов без гъска за крайдунавския ловец беше срамно петно и признание за тежка некадърност. Така че от мъжка солидарност по-точните стрелци още преди първите къщи на селото даваха на неуцелилите по някоя птица. Разказват как веднъж бай Борко – бивш склададжия от армията, излязъл на лов за гъски призори, но така и не гръмнал нищо. Срам го било човека да се върне с празни ръце у дома, обикалял сам по канали и заливчета, но нямал късмет нито да види, нито да пукне по нещо пернато. Оклюмал, на път към къщи обаче налетял на цяло ято гъски край селото. Примъкнал се той бавно към ятото, вдигнал чифтето и за нула време натръшкал десетина гъсока. Помъкнал ги към тях бай Борко и тъкмо хвърлил плячката гордо с думите „ А, сега чистете, аз да си почина!”, и пред портата му цъфнал Гошо Пощаджията. - Боре, абе да знаеш, кой ми е застрелял гъските, неговата мама?, попитал с треперещ глас стопанинът. И преди още авджията да скрие щастливата си усмивка и да измъдри някоя лъжа, Гошо бутнал портичката и по едрите капки кръв от улицата през двора спрял пред натръшканата под коша купчина домашни гъски. Работата между двамата аха да стигне до бой, но с усилията на жени и комшии скандалът бил потушен, а примирието подписано на масата с печена гъска и кофа вино от мазето на бай Борко. Постепенно в мирната конференция се включили и съседи, и роднини, на жените се наложило да скубят и пекат и останалите гъски, а бившият старшина хванал мускулна треска да тича до зимника с кофата за вино. Накрая всички веществени доказателства от злополучния лов били унищожени до последното кокалче. А сериозно намалялото количество вино в бурето изравнило понесените щети и на двамата и категорично сложило точка на случая. Такива истории се разказваха вечер край напалените до червено печки в крайдунавските села. Отраженията на пламъчетата подскачаха като дяволчета по варосаните стени на стаите, а мъжете редяха приключения за лов, спомени от войни и казарми, и пътувания по далечни села и градове. Приказките бавно като течението на реката унасяха децата и те се отпускаха в многоцветни сънища. В тях, окичени с грамадни крила, се издигаха над къщите, правеха по няколко кръга над познатите им дворове и поляни и поемаха по света. Обикаляха далечни страни, покрити целите с юргани от сняг, пореха горещия въздух над пустини, през които опъваха тънки нишки кервани, понесли на гърба си товари с несметни съкровища.За почивка кацаха по мачтите на огромни платноходи, по чиито палуби кръстосваха саби сред облаци барутен дим еднооки пирати. И размахали пак белоперите гъши крила бавно се връщаха в леглата си, край които на светлината на огъня, бащите им още разказваха безкрайните истории. Така минаваха година след година – пролетта идваше със слънце и труд по дворове и ниви, а заесенееше ли, децата изпращаха щъркелите, тръгваха на училище и започваха с трепет да чакат пристигането на дивите гъски. С ятата долиташе и приказният свят пълен със сняг, веселие, вечерни изстрели и вълшебни сънища. После нещо изглежда се обърка, сякаш в потраквалия векове наред тихо и неотказно механизъм на природата и хората някаква част заскърца. В първите есенни дни, още преди в небето да екнат призивните крясъци на дивите ята, поотрасналите деца започнаха да напускат родните си къщи. Пътуваха на юг –далеч от реката, през планинските масиви, към големите градове и равнините край тях. Натам, накъдето летяха и дивите гъски , търсещи топли заливи и ниви с жито, за да отдъхнат и да се нахранят. Може би онзи пронизителен, пълен с тъга и копнеж по далечни простори вик на дивите гъски, с който се бяха родили, продължаваше да ечи в душите им и да ги гони към други земи и непознати хора. Ятата с диви гъски край реката пък започнаха да намаляват – може би защото носеха все по-малко деца във все по-тихите и глухи села край реката. Снегът, сякаш вдиган на вихрушки от крилата на ятата, засипваше през зимата прозорци и покриви. А слънцето през пролетта разтапяше заедно с преспите и следите от някогашния многолюден и шумен живот, над който вече никнеха само треви, цветя и храсти.

ЛЮБОМИР ЙОРДАНОВ

худ. Хр. Михайлов

Няма коментари:

Публикуване на коментар