НИКОЛА НАМЕРАНСКИ
Роден е през 1926 г. в с. Липен, обл.Монтана. От 1940 до 1944 г. е шивашки работник в Криводол, Врачанско, после учи гимназия във Враца (1945-1948 г.), следва в Софийския университет по славянска филология (1949-1952 г.). От 1953г. до пенсионирането си през 1987 г. работи в Монтана като учител в гимназия ,,Хр. Михайлов" и ТМТ „Ю. Гагарин" и като журналист в окръжния вестник Септемврийско слово". Дълги години се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност в областта на езико¬знанието (диалектология, лексикология, етимология, ономастика и езикова култура), както и с историята и етнографията на родния край, носител е на званията „Заслужил краевед" и ,.Почетен член на Съюза на краеведите в България". Носител е на орден „Кирил и Методий", на Златен кортик от министъра на отбраната, Златна значка за публицистика, Златна значка за активна лекторска дейност, Орден на труда - златен и др. Автор е на повече от 3300 публикации в около 100 периодични издания - български, сръбски, украински, руски и румънски, както и на книгите: Имената на селищата в Берковско, Михайловградско и Ломско, 1991 г., От Васильовден до Коледа, 1992 г., Празни-ците на българина, 1993 г., В чудния свят на имената, 2002 г.,Вазови сюжети и герои от Берковско и Монтанско, 2003 г., Ехо от далечни времена, 2003 г., Огласено от трибуната, 2003 г., Тълковно-етимологичен речник на шивашката термино-логия, 2004г., Личните имена в Северозападна България, 2005 г., Вазовско ехо в Монтана (в съавторство с Й. Георгиев), 2006. г., Една българка от старо време, 2007 г., Глас незнаен тук ме призова, или Как този град стана моя съдба, 2008 г., Имах щастието да се познавам с тях, 2008 г., И ние сме оцелели, защото сме се смели, 2009 г., Страници из миналото на село Липен, Монтанско ( съавторство с Г. Червенски), 2010 г.,Календар на именните дни, 2011 г. Патриархът на българските хора и маршове е неговата седемнайсета поред книга.
ТОЗИ ГРАД СТАНА МОЯ СЪДБА
Мое свидно гнездо, и топло, и ветровито! Вековечно и многолико! Обикновено и необикновено! Поклон! Проснало се като чипровски килим по двата бряга на река Огоста между Пъстрина и Жеравица - от Пчелина до Семчин дол и от Кале-баир до Сланището! Заградено с възвишения от всичките страни, за да не те брулят студени¬те ветрове,ти си останало открито само откъм юг, за да те грее по-пълно жи¬вотворното слънце и кръгозорът ти да достига до Котля и Тодорини кукли! Кутловице, сестро моя! Добродушна и красива! Граде Фердинанд, чужд и роден! Михайловграде, побратиме верен! Монтано, древна и нова... Млада, но зряла!... Граде мой! Мое бурно море и мое тихо пристанище! Поклон! Обръщам се към тебе не за да хваля себе си или да лаская тебе. Говоря ти чистосърдечно и се пре¬кланям пред твоето име и пред твоите хора! Обръщам се към тебе, за да ти поискам прошка за прегрешенията си и да ти из¬кажа благодарността си за онова, което ми даде! А ти ми даде много!... Благодаря ти, граде, че ме прие под стряхата си преди 54 години и като разбра накъде съм се устремил, ми даде път и ми вдъхна кураж!... Обичам те, граде! Обичам те, защото ти обогати живота ми, разнообрази биографията ми - с твоята гимназия „Христо Михайлов", с твоя техникум „Юрий Гагарин", с твоя вестник „Септемврийско слово", с културно-просветните си институции, с твоите прекрасни хора... Обогати и своята, и без това богата многовековна летопис с моето скромно участие, с професията ми на учител и журналист, като редови и ръководен кадър, с моя изпълнителски, но и силно реактивен нрав, с моите журналистически творби, с моите популяризатор¬ски и изследователски публикации в областта на историята, етнографията, етимологията и ономастика-та на родния край, с острото си перо, посветило се на борбата за повече българщина и повече човещина, срещу националния нихилизъм и чуждопоклонството, за чист, прави¬лен и благозвучен български език, против езиковото невежество, против изопаченията в историята и политиката, за честно и толерантно отношение към политическите, философ-ските и религиозните схващания на другите, за поощряване на непресъхващия стремеж у подрастващите към знания, към наука и култура. В теб дойдох млад и ентусиазиран, но обзет от колебания и несигурност. Ти забележи това и ми помогна да го преодолея, съдейства ми да акумулирам ум и разум, любов и омраза, вяра и надежда. Тук изпитах първите си големи трудности и първите си големи удовлетворения.... Съдбата ми така бе предначертала, че аз не можех да проявя държавнически ръководни качества и да защитавам интересите ти като депутат или министър, не проектирах, нито строих белокаменни здания - училища и театри, административни, стопански или жилищни сгради; не лекувах болни и недъгави; не участвах в твоя икономически - промишлен, селскостопански, транспортен, търговски и всякакъв растеж... Но като учих твоите деца, аз дадох езиковата основа и на твои държавници, и на твои инженери и агрономи, лекари и архитекти, адвокати и офицери... А като използвах перото си, отразявах всичките твои успехи и завоевания, хвалех и критикувах, поощрявах и възпирах в дейността им твои¬те редови творци и из¬пълнители... Каквато роля отначало играеше училищната катедра, същата роля по-късно подхвана вестникарската трибуна - да се помага на хората. На-ложи се тук даже и да упражня първата си професия - шиех дрехи в свободното си време - както за твои граждани, така и за износ в чужбина. И го правех без притеснение, а даже с малко гордост... Благодаря ти, граде мой! Благодаря ти, че те е имало, има те и ще те има, независимо с какво име те наричаме. Защото ти си се родил с едно от най-красивите славянски имена - Кутловица, носил си го повече от дванадесет века, макар и по-късно твоите послушни управници да са го подменили и многократно подменя¬ли, угаждайки на държавни глави и революционни командири, на вътрешни и задгранични съветници... Прекрасен си ти, мой любими граде! И затова те обичам!... Немалко свят съм обиколил, но където и да съм бил на хълма Гелерт в Будапеща или на Вацлавския площад в Прага, в Петроваради край Нови Сад или на Охридското езеро, в Синая под Карпатите или на брега на Днепър край Киев - все съм си мислил за тебе, все нещо ме е теглило насам. И винаги съм се завръщал тук с жаждата да се разходя още веднъж към Сулимагина ливада и Семчин дол, да погледна в далечината от Баира с Обелиска, да пийна студена вода от Извора в подножието - да подишам твоя въздух, да погледам звездите на твоето небе... И в такива моменти в паметта ми винаги започваха да изплуват спомените... Отново чувах песента за любовната трагедия на двамата гимназисти през 30-те години край Димовото кладенче, трепвах от възпламенената бомба на Калето като сигнал за Септемврийския щурм от 1923 г., свеждах глава пред злата орис на удавеното в Огоста Иваново село през 1942 г.; възхищавах се на безобидните шеги на градските зевзеци Качо Бараката и бай Севастаки Стоянов; прехласвах се пред игривите стъпки на „царицата на чардаша" Павлина Папуркова, отварях широко душата си за мелодичните песни на хористките гласовити на Митко Цепленката, дразнеха закачливо колената ми вълшебни бисери на бай Дико Илиев - „Дунавско хоро" и „Наша гордост"... И тогава се чувствах млад и силен, бодър и щастлив - чувствах се част от твоята сага: от твоята сила, от твоята воля, от твоята мъдрост... Ето защо реших - чрез тази книга - да изпея и аз своята Ода за тебе и да кажа на всеослушание с думите на поета:„За тебе е моята ода. За тебе е моята песен, за тебе - днес и завинаги..."
Откъс от книгата на Никола Намерански "Този град стана моята съдба"
Няма коментари:
Публикуване на коментар