Social Icons

.

понеделник, 29 юли 2013 г.

Драматичен театър

Отдавна се каня да публикувам един по обширен материал за театъра в Монтана, за неговата история, за актьорите и режисьорите оставили следа на неговата сцена.

.

"Мелпомена"-худ. Вълчан Петров творил от 1975 до 1979 година в Монтана. Прототип на Мелпомена е съпругата му Иванка Братоева, дългогодишна актриса в театъра.

.

Сцени от спектакли на работническия самодеен театрален състав при профсъюзите в Монтана играни през 50-те години на 20 век с участието на Ахмед Бабишев, Цеца Александрова, Павел Илиев/Чешмата/, Исмайл Сюлейманов, Цено Беляшки, Маргарита Митева, Кева Апостолова, Вергил Боздуков, Лили Георгиева...

.

Първите запазени данни за представяне на театрални спектакли в село Голяма Кутловица/Монтана/ датират от края на 19 и началото на 20 век. В тези първи непрофесионални опити на сцената като актьори се изявяват учители и обикновени чиновници. В читалището на град Фердинанд почти ежегодно самодейците представят по едно заглавия на публиката. В годините на ранния комунизъм театрални спектакли се представят от сформирания от любители театрален състав към профсъюзите. За първи път за организиран професионален театър в Монтана/ тогава Михайловград/ се заговаря през лятото на 1962 година. По решение на тогавашния Окръжен комитет на БКП в града е поканен Иван Атанасов със задачата да организира творчески и технически състав за създаване на драматичен театър. За художник-проектант е назначен Николай Стоянов, за режисьор – Васил Луканов, който по това време е в Плевенския театър, директор става Иван Атанасов. Така се поставя началото на Михайловградският народен театър. Първата пиеса представена от новосъздадения театър е “Всяка есенна вечер” от Иван Пейчев, постановка Васил Луканов, сценография Михаил Михайлов. В постановката участват актьорите Веселин Маринов, Латинка Петрова, Надя Василева, Ана Костова, Павел Илиев/Павел Чешмата/, Бойчо Иванов. Премиерата се състои в началото на месец ноември. През годините в театъра са работили редица знакови имена допринесли за неговото развитие: Иван Атанасов, Радич Радичев, Стефан Гъдуларов, Иван Кондов, Димитър Гочев, Андрей Чапразов, Гриша Островски, Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Елка Михайлова, Димитър Цолов, Йордан Витлямов, Христо Кузмов, Костадин Генчев, Петър Митев, Емил Митрополитски, Георги Стоилов, Пепа Николова, Никола Анастасов, Иван Налбантов, Иванка Братоева, Георги Стойлов, Веселин Маринов, Стефан Антонов, Сава Хашъмов, Петър Гюров, Асен Блатечки, Лиза Шопова, Атанас Атанасов, Владимир Пенев, Иван Петрушинов, Пламен Марков, Георги Попов, Стефан Сърчаджиев, Петър Райжеков, Каваленко Божинов и др. Сред най-значимите заглавия в историята на театъра са: “Когато гръм удари” от П. К. Яворов (1974 и 2001), “Вражалец” от Ст. Л. Костов (1972 и 1994), “Януари” (1983)/реж. Петър Александров/ и “Суматоха” (1996) от Йордан Радичков, "Сън в лятна нощ" от Уилям Шекспир-сезон 1964/1985 с реж. Петър Александров, “Бащата” от Август Стриндберг (1995), “Железният светилник” по Димитър Талев (1971 и 1996), “Снаха” от Георги Караславов (1987), “Иван Шишман” от Камен Зидаров (1980) и много други съвременни и класически заглавия от български и чуждестранни автори. Последователно директори на театъра са били: Иван Атанасов (сезон 1962/63), Радич Радичев (сезон 1963/64), Христо Кузмов – директор-актьор и з.а. Стефан Гъдуларов – гл. художествен ръководител (сезони 1964/65 до 1968/69), Тодор Пройков (сезони 1969/70 до 1976/77), з.а. Аспарух Паунов (сезони 1977/78 до 1989/1990), Момчил Арсов (сезони 1990/91), Любомир Бояджиев (сезони 1991/92 и 1992/93), Сашо Симеонов (сезони 1993/94 до 1997/98), Орлин Дяков (сезони 1998/99 до 1999/2000), Любомир Бояджиев (сезони 2000 до момента).

.

Сцена от пиесата "Всяка есенна вечер"-реж. Васил Луканов, худ. Михайл Михайлов с участието на Веселин Маринов, Ана Костова, Латинка Петрова, Надя Василева, Павел Илиев...-сезон 1962/1963, ноември 1962 година -първа премиера на Михайловградския народен театър.

.

Сцени от пиесата "Юстина" от Хелла Вуолийоки, постановка Светослав Иринков, худ. проф. Георги Каракашев-сезон 1962/1963 година с участието на Ана Костова, Веселин Маринов, Павел Илиев, Иван Вълканов...

.

…През есента на 1969 година заварих една полуразрушена, занемарена читалищна сграда. Със стар киносалон и несъществуваща сцена. От столовете липсваха цели редове, мазилката се сипеше над главите на зрителите. Нямаше никаква техника за осветление и озвучаване. С две думи предстоеше грандиозна работа, но след три месеца Михайловград имаше театрален салон на който можеха да завиждат и столичните театри. Когато театърът отвори врати за първата си премиера всичко създаваше една атмосфера на празничност и вълшебство. В реализацията на този труден проект активно участваха заместник директора Петър Ангелов и целият технически персонал на театъра. Първата постановка в ремонтирания салон на театъра беше пиесата "Блокада" от Камен Зидаров. В периода 1969/1977 година големите български актьори Асен Миланов, Андрей Чапразов, Георги Черкелов, Иван Кондов не само направиха по няколко постановки като гост-режисьори, но и предаваха своя опит, превърнаха сцената на театъра в творческа работилница. През годините за които говоря мечтата ни беше да имаме своя самостоятелна сграда , специално проектирана и построена като театър. С усилията на проектанти, строители и на някои от ръководителите на града се стигна до изграждането на новата модерна театрална сграда и откриването и през 1977 година…

Тодор Пройков, директор на Драматичния театър от 1969 до 1977 година и основател на Куклен театър Монтана.

.

Сцена от пиесата "Кралят се забавлява" от Виктор Юго, реж. Андрей Чапразов, худ. Венера Наследникова-сезон 1970/1971 година, участват Стойко Манов, Стефан Попов, Васил Томов, Снежана Гъркова, Стефан Антонов, Анастасия Пиперкова...

.

Сцена от пиесата “Железният светилник”-/сезон 1970/1971 година/ по романа на Димитър Талев, драматизация з.а. Христо Христов, постановка Любен Карабойков, сценография Любен Йорданов, костюми Веселина Кирчева, музика Иван Маринов с участието на Милка Попантова и Тодор Пройков (Рафе Клинче)

.

Сцена от пиесата “Тартюф”-/сезон 1972/1973 година/ от Ж. Б. Молиер с участието на Тодор Пройков, Стефан Антонов, Боян Гърков, Ана Костова, Анжела Василева, Снежана Гъркова, Евелина Георгиева…

.

"Януари"-сезон 1982/1983

.

Сцени от спектакъла „Януари“от Йордан Радичков “-сезон 1982/1983 - режисьор Петър Aлександров с участието на Георги Стоилов, Петър Митев, Христо Кузмов, Константин Генчев, Димитър Луканов, Любомир Бояджиев, Николай Николов и Теодора Чинова.

.

.

Петър Александров

е роден на 19 юни 1929 година в Харманли. През 1954 година завършва актьорско майсторство при проф. Н. О. Масалитинов във ВИТИЗ, а през 1965-66 специализира режисура в АМУ (Академията за изящни изкуства) Прага и в Санкт Петербург- Русия . Като актьор своя дебют прави в ДТ-Стара Загора през 1954, а като режисьор – в ДТ-Русе през 1970. Работил е в ДТ-Стара Загора, ДКТ-Русе, ДТ-Русе, Централния куклен театър и Софийския окръжен театър. Директор е на ДТ-Габрово. Носител е на национални награди.През сезон 1984/1985 поставя на сцената на театъра в Монтана/тогава Михайловград/ романтичната комедия от Уилям Шекспир „Сън в лятна нощ“. Този блестящ спектакъл е единствения свален от тогавашния Окръжен комитет на БКП от сцена след премиерата му. Умира на 23 ноември 2002 година.

вторник, 23 юли 2013 г.

Автор на фотографията Деян Ангелов

.

Антина Златкова

е родена на през 1990 г. в Монтана. Завършва гимназия с преподаване на чужди езици "Петър Богдан" с немски език. Следва комуникационни науки във Виенския университет и трансдисциплинарни изкуства в Академията по приложни изкуства, Виена. Носител е на една от специалните стипендии за литература на Фондация "Комунитас" през 2008/09 г., както и на голямата награда на Националния конкурс за поезия "Море" през 2009 г. Има публикации в сп."Литерайко", сп."Родна Реч" и онлайн изданието "Public Republic". Автор е на журналистически текстове, арт-инсталации и една поетична книга - "Кораби от хартия" (изд. Знаци, 2010). През 2012 година Антина спечели и наградата за поезия на конкурса "Писане между културите" на издателска къща "Еxil", Виена.

.

Междупръстия

когато лятото защипе

между пръстите ми

сол и цитруси

и косите ми

накацат жиците

и бузите ми

ги опраши захар

простирам миглите си

край морето

по полите ми

разцъфват слънчогледи

и по коленете си

рисувам карти

за пристигащите

корабокрушенци

.

Разлюбит

разопаковам бавно

следобеда когато каза

че оприличаваш хората

на песни

в друг един

че ухая на жасмин и есен

детските ти мечти

да имаш кон и тигър

да си широкоханша чернокожа жена

за да пееш summertime

насред неокосени ниви

как обичаш руските поети

как свириш на китара

циганската песен на висоцки

как имитираш булат окуджава

защото напомня за дядо ти

а после

как стана шумен

рано сутрин

как задави кухнята

с пушено месо и спирт

как кожата ти

се изпръхна в степ

и заснежи косите ми

как избяга за испания

когато кучето умря

и се върна със цветя

удушени в целофан

.

худ. Мими Станева

Ябълки

Влизаш в очите ми

Като червей

Забиваш се чак до ирисите

И цъфтиш там

Ферментираш

Наквасваш миглите ми

Със захар и спирт

Опиваш ме

Чак не усещам

Зъбите ти

Когато се храниш от мен

.

худ. Мими Станева

.

Писмо до майка ми

ще ми липсваш

сутрин

когато

кафето кълби аромати

гълъбите вън

ритат кестени

пекарните продават кифли

с шипково сладко

дъждът мирише

все по-есенно

съседката плете на котката си

вълнено елече

прозорците отлитат със ятата

някъде на юг повлечени

и в така захласнатия град

със захладняващ вятър

няма никой да се чуди

със какво ли съм облечена

четвъртък, 18 юли 2013 г.

Ели Томинска

Родена на 16 март 1952 г. в с. Аспарухово, обл. Монтана. Завършва средно образование в гр. Лом, след това ДБИ - София. Работила е като библиотекар и журналист в Монтана. Пише стихове, разкази и приказки за деца. През 2000 год. книгата „Моята първа азбука”е номинирана за най-добра детска книга на годината. Нейни приказки са излъчвани в предаването "Лека нощ деца" на БНТ. Детските книги на авторката са участвали в международния панаир на книгата във Франкфурт на Майн и в Москва. Автор е на книгите: Хитруша. Стихчета за най-малките. 1997; Мечо Клепоушко, 1998; Истории с опашки. Приказки. 1998; Звезден дъжд вали в съня ми. Стихотворения. 1999; Приключенията на Ани. Приказки. 1999; Гатанки. 2002; Моята първа азбука. Стихове, гатанки, поговорки-2000; Пъстра китка, Детски стихове-2003; Питанки-2010. Носител е на различни литературни награди. Член на съюза на българските писатели.

ВСЕКИ ДЕН СРЕЩАМ ВЯТЪРА

като стар добър приятел -

спомени все ми разказва,

наднича в душата ми той.

Шепне ми нежно и тихо

кога и къде сме били,

как ме е чакал самотен

и сега ще остане тук.

Вятър! Кой ли му вярва?

Духне и бяга нататък.

Гони покоя в душата ми.

А аз го чакам, ли чакам.

.

ДУНАВЕ, МОЙ ДУНАВЕ,

обичам те безкрайно,

с нощите ти бурни

и с тихите вълни.

Вълна вълната гони

и друга я настига

и леко се разбива

в пясъчния бряг.

Дунаве, мой Дунаве,

обичам те завинаги,

с чайките ти бели

във тишината синя.

Понесъл тайните си

бързаш ти надолу -

там вечно те зове

Черното море.

худ. Мими Станева

.

В ПРОХЛАДНАТА ВЕЧЕР

реката точи

своята сребърна нишка.

Притихналият залез -

пламнал облак -

над тъмната вода аленее.

Прозрачна сянка

на самотна чайка

се носи над реката бавно.

Рибарската лодка,

завързана здраво,

край тихия бряг се полюшва.

Всичко

е както преди

-мълчаливо и вечно.

.

НА МАМА

Майка ми живееше на село.

Без асфалт и канализация.

Но тя оправяше всяка сутрин

нашата къща така.

Поръсваше с вода

пръстения под

и премиташе старателно.

Опъваше внимателно белия

чаршаф с дантела на дървеното

легло,дръпваше встрани

искрящите от белота перденца на

прозореца и сядаше до него.

Домът ни грейваше от светлината.

И от нейната усмивка...

Откакто тя си отиде,

домът ни никога вече не стана толкова

светъл…

.

ПРИВЕЧЕР Е

Сенките се удължават.

и като великани

надвисват над реката.

Земното светило

бавно потъва във водата.

Златната пътека

се стопява

и рибите започват

своя вечерен танц.

Старите рибари

уморено хвърлят мрежите.

Слъцето ли искат да уловят?

Глас на гларус

раздира тишината.

Отсрещният бряг притъмнява.

И всичко бързо,

бързо става сиво.

вторник, 9 юли 2013 г.

Камелия Александрова

Завършена гимназия 1973 г. в гр. Монтана. Завършен Полувисш библиотечен институт- София -1975 год. Завършено висше образование- българска филология в Пловдивския университет “Св. Паисий Хилендарски” - 1983 г. - Журналист от 1978 година- нещатен сътрудник на в-к “Септемврийско дело”, “Дело”, в-к “Монт-прес”- Монтана 1978-1994 - Гл. редактор на Радио център “Канал М”- от 1999 г.и понастоящем - Кореспондент на в-к “24 часа”

- Носител на наградата “Робер Шуман” на делегацията на Европейската комисия в България за високи професионални постижения при отразяване проблематиката на Европейския съюз за регионални медии - 2005 год.

Автор е на стихосбирката “Болка” и пиесите “Не плачи…” и “Запалени глухарчета”.

.

ДЕЛФИ

Стигнах до древните гръцки земи

и оракулът ме съзря.

И свещено, митично, без думи

ме ориса с нелека съдба.

Не ритуал,

то е боже знамение,

в клони маслинови,

и души,

камъни, врязани с болка във времето.

Музика,

прикована стихия,

устрем,

просия за човешката страст.

Възнаградените,

те си отиват,

останах до извора аз...

.

СРЕБРОТО ИМА БЛЕДА СВЕТЛИНА

и аз със нея съм дарена -

обикновена, земна жена,

бяла, сломена, съвременна.

Ти, мой живот,

не ме измъчвай дълго,

продай ми тежкия си удар,

сега, когато съм ранена,

когато дълго боледувам

и другите се радват от това.

Обичам слабите, наивните,

че няма в тях ни злост,

ни стръв,

да газят някого безкръвно,

а после да го възкресят.

Пастирите се свършиха,

стадата задружно блеят си, вървят.

Поляните не губят също своята омая,

но ето, господи,

че и дори векът

остана сам, пастир да няма,

да му проправя с пръчка път...

"Извора" в началото на 20 век.

Една легенда за извора под крепостта "Калето"

ХЕРАЛИЯ И АНУМИС

Живяла някога по тези земи в тъмната крепост в регио Монтанензиум прекрасната жрица Хералия. Мечтаела и вярвала в предбрачието си, че ще я споходи щастие неимоверно и че ще стане владетелка на непристъпните стени. Всъщност искала да избяга далеч от тях – да зарее воала си в простора и да потопи нозе в златодайната река Аугуста. Спяла във висините, сънувала мечтите си, но този ден все не идвал. Заплитала в косите си пъстроцветна украса, сини метличини и червени макове, които тутакси падали, късала и от зелените треви наоколо. Скриело ли се слънцето над Калето, в душата й падал мрак. Сърцето й биело едва-едва, а виното от меховете я замайвало. Не помогнали и грижите на военния лекар Аурелио Артемо. Една сутрин с вой на тръба възвестили идването на чужда кохорта и тогава се появил светлоокият избраник. Хералия почувствала знамението още преди да го види, преди да плисне планинска вода на очите си. Боговете й предрекли, че ще го дари с мъжка рожба. Анумис бил снажен и с всеопрощаващи очи. Зърнал я бегло, отдалечил се, след това отново се върнал и попитал за целебния карстов извор. Подала му вода, Хералия усетила, че ръката й трепери. Жрецът положил меки устни над пръстите й. Върнал се след 7 дни и сложил в ръцете й тежка златна огърлица, обеци, а от бяла кърпа блеснала и златна корона. Бащата обаче отронил: - Оценявам вашата щедрост, но такива тежки накити не прилягат на дъщеря ми, че е със слабо сърце. Тогава жрецът хвърлил всичко в нозете й и тръгнал да броди извън крепостта да търси лек. Да потегли на лов след съвет на центурионите и да убие сърна или глиган за него било обичайна победа..., но сега бил изправен пред върховно изпитание. Лутал се в тая пустош покрай камъните, които таят вечността и открил само бодливи цветя. Виолетовите им връхчета светели с необичайна сила на слънцето и той ги събрал в кесията си. Потопил ги в студената вода от Извора и ги занесъл на своята любима. Дал й да пие от отварата, а тя почувствала прилив на сили. Изцелението дошло. Отдъхнали си и двамата на това място, където бисер е природата... Оттогава хроми и незрящи идвали за целебната вода и потапяли цветя в сребърни съдове, отправяли молитва към Фортуна, богинята на съдбата, за здраве и плодородие, и за да пребъде това магическо място.

Това е една легенда разказана от Камена Ангелова Попова дъщеря на кмета на гр. Фердинанд през 1901-1902 Ангел Иванов Въцов на нейната внучка Камелия Александрова.

"Извора" днес.

вторник, 2 юли 2013 г.

Да си спомним за него!

Димитър Илиев

е роден на 11 октомври 1935 година в с. Ружинци, Белоградчишка община, обл. Видин. Завършва гимназия в родното си село, а по- късно кандидатства в Художествената академия, специалност „Живопис”, но преживява ударите на сталинизма. Баща му е николапетковист, който от 1949 г. до 1954 г. е измъчван по арестите и лагерите в Гиген и Белене. Затова и след всички положени изпити, Димитър Илиев не намира името си нито в списъка на приетите, нито на неприетите. След време завършва Софийския институт за учители със специалност „Пеене и музика”. Учителската си професия Димитър Илиев започва, макар и за кратко време в гимназията на град Роман, където преподава физическо възпитание. После учителствува в гимназията на с. Медковец – там заема учителско- диригентското място, а по-късно преподава във Вършец и Оряхово. В Монтана (тогава Михайловград) е от 60-те години на миналия век – учител-диригент и методик- инспектор в новосформирания Окръжен народен съвет. През 1963 година е назначен за учител по музика в Политехническата гимназия. Димитър Илиев се проявява и като композитор. От 1984 до 2003 г. под съпровода на големия оркестър за народна музика при Радио София, в Първо студио на БНР той записва за фонотеката почти всички свои авторски хора и песни в солово изпълнение. Димитър Илиев е носител на златни медали и други отличия от наши и международни конкурси и фестивали, както и на орден „1300 години България”, орден „Кирил и Методий”- II степен, медал за трудово отличие и др. За високи постижения в учебно-преподавателската си дейност е удостоен от Министерство на образованието със званията „Първи клас квалификация” и „Главен учител”. Почива на 7 ноември 2009 г.

Разговор с композитора, диригента и педагог Дико Илиев

"Върви народе възродени", концерт на хор "Монтана"-24 май 2006 година

Духовият оркестър при ПМГ Монтана-1986 година

35 години смесен и народен хор "Монтана" с основателя си Димитър Илиев

Димитър Илиев с проф. Галилей Симеонов

петък, 28 юни 2013 г.

Борислав В. Ценов

Роден на 11 юни 1943 г. в с. Жеглица, Видинско. Завършил е българска филология във ВТУ "Св.св.Кирил и Методий". Работи като журналист. Бил е зам.главен редактор на вестниците "Дело", "Огоста плюс"и главен редактор"Ленински път", "Вселена" и "Сряда". Бил е нещатен кореспондент на вестниците "Народен спорт", "Старт", "Гол", "Мач експрес", "Ехо", "Поглед" и "Български писател". Публикувал е множество статии в местния и централния периодичен печат от областта на културата и спорта. Автор е на книгите: "Монтана" между смеха и шегата или не всичко, приятелю, е футбол, 1997; "Усмивки от делник и празник", 2003; "Весели диалози в бяло и черно", 2005; "Не измислени незабравки с неизмислени главни герои", 2006; "Нови незабравки", 2007; "Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", 2008;"Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", кн. 2, 2009; "Краят на едни спортни незабравки", 2011. „Виделина през заскрежен прозорец“, 2013 година.

ДЖАМА ГО НЯМА

разказ

Все някога ще дойде ден, живот и здраве само, в който да попитам Тони Тодоров дали е минавал през врачанското село Зверино.

Много отдавна не сме се виждали, та затова не съм го сторил досега.

Но все се надявам той да си е същата важна клечка в някое от подразделенията на образователното дело в Монтана, каквото беше тогава, преди десетина години, когато идваше на инспекция в Дома за отглеждане и възпитаване на лишени от родителска грижа деца - село Гаврил Геново, където работех като възпитател.

Тогава се запознахме, а по-късно, смея да твърдя, се посприятелихме дори, след като остана приятно изненадан от намерението ми да сложа началото на библиотека в дома. Ще си първият в системата на тези домове от страната, който се захваща с такава идея - каза ми, - дано да сполучиш!

Ами сполучих.

С помощта на мой приятели и добри познати, които поизтърсиха по нещичко от своите домашни библиотеки и аз с жигулито – право в дома.

Нататък при подреждането на лавиците, беше лесно. Нали съм учил повече от две години библиотечно дело.

Тони обеща да ми съдейства за намирането на портрети на бележити майстори на художественото слово – поети и белетристи, които да красят една от празните стени на библиотеката, а по-късно и за някои интресни снимки из живота на родните училища.

Снимки? Откъде?

Разбрах по-късно, когато ми призна, че в свободното време се занимава с фотография.

А когато се стигна дотам, че получих покана от него за отриване любителска фотографска изложба във фоайето на местното читалище „Разум” – изненадата наистина бе голяма.

Снимките на инспектора бяха доста сполучливи. Особено една от тях, за която днес пиша тази незабравка и която така и не ми излиза от главата през всичките тези десетина години. Защото твърде честичко, пътувайки от Монтана до София и обратно, сякаш виждам нейния „оригинал”, почти 1:1 тъкмо в споменатото по-горе врачанско село.

Вие също може да го видите от прозореца на влака, стига да имате пиетет към необитаемите стари къщи от едно недалечно минало, оставени на произвола на съдбата след като и последният им стопанин се е преселил в отвъдного.

Точно такава е тази къщурка в Зверино.

Най-силното впечатление: единственият й прозорец с две крила, едното от които е без стъкло! Едното от които е запълнено с... наръч почерняло от дъждовете и провиснало надолу към земята ливадно сено, рязко контрастиращо с останалата като по чудо все още някогашната белота на фасадата.

Гледаш от прозореца на набиращият все по-голяма скорост влак, опитвайки се да пъдиш от главата си коя от коя по-тъжните мисли, които те налягат, но виждаш, че нещо не се получава.

Не се получаваше и тогава, при откриването на изложбата във читалищното фоайе, когато гледах черно-бялата фотография на Тони, колкото и вътрешно да се радвах на творческата му сполука.

Поздравих го както за удивителната находка, така и за майсторската реализация и попитах защо е забравил да сложи надпис под нея? Защо не е дал име на отрочето си, един вид. Би трябвало според мен. И според мен – съгласи се веднага, - бедата е там, че не можах да измисля най-подходящото. Опитвах, опитвах, не става. Хайде, измисли ти, моля те, нали си...

Не довърши. Нямаше и смисъл.

Имаше смисъл обаче в молбата му.

И аз обещах да направя каквото мога.

Нищо не можах.

И не ме е срам да го призная след толкова отминало време днес.

Така и не можах да измисля най-подходящия текст, който да стои под тази толкова запомняща се завинаги снимка! Защото добре осъзнавах още в самото начало – текстът трябва да бъде толкова стойностен, колкото е стойностна и самата тя! Нито грам по-малко, нито сантиметър по-назад. За да не загуби от обаянието и чара си. От харизмата като цяло.

Досещате се, вярвам, можех лесно да се измъкна с нещо бързо смиляемо, отдавна познато, тривиално дори, което веднага идва наум, от рода на „Прозорец”, „Старата къща”, „Едно стъкло липсва”, „Минало”... Или дори по-приемливо като „Стопаните отдавна ги няма”, „С подръчни средства”, „Една тъжна гледка”, „Ще се върнат ли младите?”...

Не ставаше.

Разминаването беше налице. И всичко пропадаше.

Знаех, че все някой ден най-точната думичка или думички щеше да са факт, но кой знае кога този ден щеше да дойде. А го пожелавам от все сърце на всеки един фотограф той да почука на вратата му още на мига, в който види готовото си творение.

Пожелах го и на онзи непознат за мен творец, чиято чудесна снимка задържаше вниманието на доста ценители на това изкуство на първия етаж на столичните хали, където в навечерието на новата 2012 година беше уредена изложба на учители фотографи от едно средно образователно училище.

И досега съжалявам, че не запомних името на това СОУ, за да открия днес автора. Да го поздравя, да му поискам дубликат. За да продължавам да се радвам на творбата му: грейнало малко момиченце в национална носия и с китка на чело излиза на импровизирана сцена! Толкова малко, че, за да се качи на нея, е поддържано отзад с две яки мъжки ръце, по всяка вероятност на баща му.

Удивително!

Стоях и немеех.

И направо изпитвах страх да погледна какво пише под снимката. Изтръпвах при мисълта, че можех да зърна втръсналите до болка баналности: „Млада самодейка”, „Бъдещото”, „По пътя на баба” и какво ли още не. Дори сполучливите, както ми се сториха в момента, заемки на стих от популярни и обичани народни песни: ”Гукай, ми гукай, гугутчице”, „Викнала мома, запела”, „Тропни, Калинке, да тропнем”, „Детство мое, първо и последно”... пак не достигаха необходимия задължителен еквивалент.

Затова и не смеех да погледна надписа.

Докато най-сетне се реших.

И почти, не, не „почти”, а съвсем истински така викнах от изненада, че близките около мен подскочиха. И направо ми се зачудиха. В смисъл: какво му стана на този човек?!

Стана ми хубаво.

Ето това ми стана.

Стана ми много хубаво, когато прочетох какво пише под снимката.

А там пишеше: ”Оскар” за главна и поддържаща роля!”

Свалям ти шапка, кръстнико!

С надеждата, че все някога и аз ще намеря най-добрия текст за снимката на Тони.

вторник, 25 юни 2013 г.

Мими Станева

Един прекрасен творец непознат за публиката в град Монтана. Учи в Първо основно училище, Монтана, където е открита за изкуството от учителя си по рисуване Димитър Михайлов. Завършва художествена гимназия в София и НХА "Николай Павлович", специалност „Графика" при проф. Стоян Стоянов. С нейни графики са илюстрирани книги. Нейни творби са притежание на частни колекции в страната и чужбина. Живее и твори в Австрия.

Самостоятелни изложби: 1995 Classic художествена галерия, София 1996 Натали художествена галерия, София 1997 Haus Wittgenstein Wien 2003 Bezizksmuseum Wien 2004 Натали художествена галерия, София 2006 Stadtgallerie,Wels Други изложби: 1986 "Млади български художници", Белград, Прага, Варшава 1995 Lomy галерия, София 1996 Норман галерия, София 1997 Биенале графика, Варна 2000 "Kleine Galerie", Wien

Професор Галилей Симеонов и Иван Петров/Иванич/

СЛЪНЧЕВИ СПОМЕНИ

Доколкото човек е склонен да прекара повечето време в сянката на спомените, те наистина са слънчеви!

...Много ми е радостно, да видя макар и на снимка нашия Горан –Никола Цветин (Галилей, де! Нали си смени името?) Какъв смях падаше в Геново! Дедо Дамян, баба Верка, Данко (познавате ли Данко велик?) Ех, чудни времена! Иванич за съжаление не познавам, той художник ли е? С Радичков и неговата съпруга се запознах при Цветан Марангозов. Но тогава бях много млада и не се реших да разговарям с този голям човек... С Радой Ралин обаче се разприказвах, защото приятелката ми, Мариета Герджикова (от Вършец) беше поела ангажимент да вземеме интервю от него на тема „Жената в живота на Радой Ралин”. А жената, голямата му любов, е Лаура – италианска комунистка, която на снимка приличаше на младата Рита Павоне ...Хубаво беше тогава! По това време трябваше да открия първа самостоятелна изложба в галерия „Natali” на улица „Гурко” в София. Поканих Радой, но същата вечер той беше на срещата на български интелектуалци с Митеран. Но, макар и със закъснение, дойде! Тази, както и срещите ми с Радичков, с Цветан Марангозов, с Борис Христов оставиха прекрасни спомени от студентските ми години! Вие знаете, че живея във Виена. И тук съдбата е благосклонна към мене: работя често със и за известни художници- живописци. Един от тях , известният кубист Josef Pillhofer е правнук на прочутия Иван Мърквичка. Няма български художник, който да не се е докоосвал до него лично (бил е учител на редица от класиците ни!) – или до неговото творчество.. .Знаете, че Мърквичка е поканен да преподава в нашата художествена Академия в София. Но така му харесва България, че тук си и остава. После основава художественото училище в Пловдив... И сега Пловдив, Монтана – са в обсега на асистентската ми работа за други художници – миналата година, например, работих за Вълчан Петров, голям художник, прекарал дълги години в Монтана, откъдето е съпругата му – актрисата Иванка Братоева. Сега живее и работи в Пловдив. Изпращам ви снимки от работата ми върху неговата картина „ Задушница”, която може да се възприеме и като реплика на прочутата картина на Иван Мърквичка... Ето че се разприказвах, подлъгана от слънчевите спомени! Сещам се за един лаф, който обичната ми баба Йона често цитираше в подобни случаи: „транка-флянка, баба Станка...” .. В село Златия имаше една баба Станка, която като я срещнеш, няма да пропусне да каже: „транка-флянка, баба Станка...”

Мими Станева

понеделник, 24 юни 2013 г.

Свети дух

Днес 24.06.2013 година е празник на град Монтана .

Денят започва с Божествена света литургия, отслужена от видинския митрополит Дометиан, епископ Сионий, протосингела архимандрит Антим и местните отци. Това стана в храма "Св. св. Кирил и Методий", а след службата на площада отците отслужиха и водосвет за здравето и благоденствието на гражданите на Монтана. За първи път е отбелязан като празник на град Фердинанд през 1925 година. След 09.09.1944 е премахнат като празник. В средата на 90 години на 20 век е възстановено честването му.

Свети Дух

се отбелязва 51 дни след Великден, на деня след Петдесетница. / Светият Дух в християнството) е едно от лицата на Светата троица, третата ипостасна триединния Бог. [Свѣтъ Доухъ, латински - Sanctus Spiritus - м.р., старогръцки - Άγιο Πνεύμα (Agio Pnevma - ср.р.), иврит - רוח הקודש (Ruah haqodesh - ж.р.)]. Християните вярват, че Светият Дух по време на цялата история е давал на определени лица, групи и цели народи своите благодатни дарове, които се предоставят на всеки вярващ посредством тайнствата./ Всяка година се пада в понеделник. Известен е още с имената Русаля и Духовден. Празникът е свързан по смисъл с честванният на предния ден празник - Петдесетница. Двата празника са последни от Великденския цикъл. На Петдесетия ден от Господното възкресение Свети Дух слязъл над апостолите и ги дарил с благодатни дарове. В понеделник след Петдесетница църквата прославя Светата Животворна Троица - Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Дух Свети, които имат равно достойнство. Според представите на християнската вяра Свети Дух дава живот на тварите и освещава човешките души и тела. Той се изобразява като гълъб в църковните изображения. В народните вярвания от Велики четвъртък до Свети Дух душите на всички мъртви са на свобода по земята. Ходят обикновено по цветята, по дърветата. На Свети Дух се прибирали и затваряли чак до идната година на Велики четвъртък, когато се отварят небесните двери. С този ден започва Русалската седмица, приемана за особено опасен период. Тогава идват русалийките, които според народно поверие били душите на млади удавници, които прелитали отвъд Дунав във вид на бели и жълти пеперуди. На тази основа са изградени забрани и обредни действия, характерни за Русалската седмица. За да се предпазят от нечистите сили, през тези дни хората носят пелин, лепка или орехова шума в дрехите си, защото вярват, че русалийките бягали от тях. Закачат пелин и по вратите и прозорците на къщите, разстилат го и по пода.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

събота, 22 юни 2013 г.

Любомир Йорданов

Роден е на 13 септември 1958 година в село Долни Цибър, Ломско. Завършил е Политехническа гимназия "Найден Геров" в гр. Лом и Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий" специалност "Българска филология". Бил е секретар на Дружеството на писателите в област Монтана.От 1989 година е журналист в ежедневния печат. Работил е във вестниците "Септемврийско дело" и "Дело", в. "Демокрация", "24 часа" и "Конкурент". От 1996 година е кореспондент на вестник "Труд" в област Монтана. Три пъти е обявяван за кореспондент на годината на вестниците с марка "Труд". Носител е и на награда за поезия от Яворовите дни през 1991 година. Автор е на три поетични книги - "Присъствие на вятър" (1987 г.), "Още любов" (1992 г.) и "Изгубена земя" (1999 г.) и на сборника с проза "Пътеводител из Див/н/ия Северозапад"

худ. Т. Антонов

ДЕЦАТА НА ДИВИТЕ ГЪСКИ

Преди години – когато дните бяха по-слънчеви, звездите по-ниски, а къщите край Дунав - пълни с живот, голямата река през зимата посивяваше и кипеше от ятата диви гъски. Още в края на октомври пернатите ескадрили, тръгнали от север, разкъсваха облаците, завъртаха няколко величествени кръга и се спускаха в оградените с върби заливи на реката. Пристигането на дивите гъски беше важно събитие и се посрещаше с глъч и радост. То възвестяваше края на дългия труд по полето и няколко месеца на отдих и веселби. С дивите гъски край Дунав почваха сватби, раждания и кръщенета. Работата по нивите вече беше свършила, реколтата бе прибрана, а намачканото грозде клокочеше като огнен вулкан в бъчвите. С първите пронизителни крясъци на дивите ята в крайбрежните села гръмваха флигорните и тъпаните и почваха венчавките. А където сватбите бяха станали миналата есен проплакваха бебета. Край Дунав децата не ги носеха щъркелите, а дивите гъски. Червеноклюните и дългокраки птици бяха просто шайки лентяи, които през зимата панически бягаха на топло в Африка, а после се връщаха да се шляят из пълните с жаби и змии разливи и блата. Виж, големите диви гъски бяха друго – вестители на зимата, на заслужената почивка и веселбите. Ятата сивокафяви птици вдигаха на крак и ловните дружинки край реката. Още от септември след някой и друг излет за пъдпъдък, колкото да обиколят полето и да проверят мерниците си, мъжете почваха да пълнят фишеците и да се стягат за истинския голям лов – на гъски и патици. Възраженията на жените, че гъската е полезно нещо и е грехота да се бие, ловците посрещаха със снизходителни усмивки и досадно помахване с ръка. „Айде, бегайте си гледайте женската работа!”. Даже подмятанията на булките, че едрокрилите птици носят децата, не стряскаха стрелците. „Птици и деца бол!”, казваше бай Коста Пилето и сипваше щедро оловни дробинки в гилзите. Някои мъже – наплодили цял орляк челяд, ядовито въртяха глави към ятата, размахали двуметрови крила високо над комините. А бай Геро Пръча – стар коцкар, с тънък мустак над горната устна и кривнато над едното ухо таке, за когото се говореше, че е пръснал доста деца из селата наоколо, леко присвиваше очи към небето и пускаше зла като куршум псувня по адрес на гъските и всичко женско и лекокрило. Крайдунавските ловци бяха истински майстори на гъшия лов. Те познаваха навиците на ятата по-добре и от пътищата в полето и гънките по снагите на булките си. Едрите птици се хранеха с житото, хвърлено в нивите през есента и това беше допълнителен стимул, стопаните да ги чакат на пусия с пушките. Всяка сутрин гъските завъртаха няколко кръга над Дунав, отръскваха в студа последните капки от съня си и поемаха към изкласилите под снега посеви. Птиците също като ловците обаче не бяха вчерашни, от години знаеха, че мъжете ги дебнат и се издигаха високо-високо преди да поемат към полетата с житото. На ловците също бе известно, че няма никакъв смисъл да гърмят по гъските, ако не могат да видят ясно отдолу жълтите им крака и клюнове, затова малцина си хабяха мунициите. Голямата стрелба почваше привечер. Тогава натежалите от зърното птици летяха по-ниско, а мъжете ги причакваха по дигите край реката, за да скъсят още дистанцията за бой. Най-добрите позиции бяха по високите баири над Дунава. Там в Междусъюзническата война, когато Румъния нападнала България в гръб, кметовете изкарали останалите по селата жени и деца да копаят окопи, за да посрещнат с огън влашките роти, ако преплават реката. Румънците така и не се появили, но окопите останали. Годините и ветровете ги бяха засипали с пръст и засели в тях трева и бъз, но не ги бяха заличили съвсем. Най-опитните стрелци лягаха по гръб, подложили раници и шуби в плитките ями и дебнеха летящите цели. Щом слънцето се гмурнеше в потъмнелия от студ Дунав и здрачът почваше да пълзи от височините към реката, първите двойки гъски се задаваха откъм нивите. Печените ловци знаеха, че това са разузнавачите на големите ята и ги пускаха великодушно да се приберат в речните заливи. А след десетина минути от юг се разнасяха дрезгавите викове на идващите ята. Заради наближаващата нощ гъските не се виждаха, само крясъците и нарастващия като вълна шум от крилата им караше мъжете да стискат все по-здраво цевите. После ятата внезапно изскачаха от здрача, стрелците също скачаха и започваше канонада като на война. Улучените птици се премятаха във въздуха и с глухи удари падаха по земята, ранените пикираха по склоновете на хълма, а останалите панически размахваха крила, опитвайки се да се вдигнат високо над сачмите и огъня от дулата. Канонадата ясно се чуваше в селата и децата, заиграли се край печките, слушаха с притихнали сърца и ококорени очи ехото на изстрелите и воя на вятъра край стените на къщите. Някъде там – сред безбрежната снежна пустош, сякаш в някакъв друг свят, по-близък до приказките, които им четяха вечер, бащите и дедите им пронизваха с поглед мъглите, разтопяваха с дъх снежните пространства и пращаха огън и смърт в небето. След пет-шест минути стрелбата свършваше и мракът заедно с тишината възвестяваха началото на нощта. Разбитите от изстрелите ята с плясък се спускаха в спасителните води на Дунав, а мъжете тръгваха да събират падналите птици. Навързваха ги за краката по двойки, премятаха ги през рамо и бавно – уморени и доволни - още изтръпнали от студа и напрежението, поемаха към светещите вече в падналата нощ улици и къщи. Макар че дебнеха с хъс пернатите ята часове наред в снега мъжете се възхищаваха на мощните птици като на достойни противници и мъдреци. Дивите гъски можеха да летят стотици километри в леден мраз, намираха без компас посоката към речните си заливи и в най-тъмните нощи и бяха способни на любов и вярност, каквато дори хората нямаха, разказваха ловците. Цветко Моркин – дългогодишен тракторист, беше гръмнал веднъж голям красив гъсок с лъскави пера и гиздави препаски под шията. Издебнал го в нивата от кабината на трактора, докато карал слама към кошарите на стопанството. След изстрела му гъската на красавеца се вдигнала с жален грак над заснеженото поле, поела уплашено към реката, но след стотина метра се върнала и започнала да кръжи над окървавения сняг. Цветко на няколко пъти вдигал пушката и вземал на прицел самоубийствено летящата към него птица. „Сърце не ми даде да дръпна спусъка!”, обясняваше той. И мъжете, които за пропуснат изстрел вдигаха дандания до Бога и обвиняваха колегите си в некадърност, одобрително клатеха глави. Цветко умееше да цени верността - жена му всяка година забягваше с някой - я с милиционера от съседното село, я с пътуващия търговец на яйца или с новия даскал. Но след няколко месеца се връщаше вкъщи. Стрелбата по дивите гъски край Дунав обаче не беше само лов. Дивите гъски захранваха със сериозен ресурс селата край реката. Нищо от тях не се изхвърляше на боклука. Месото влизаше в дълбоките тенджери и хранеше фамилиите по цяла седмица. От краката, главите и вътрешностите се вареше вълшебна супа, която на закуска заедно с кило вино зареждаше човек с топлина и енергия за цял ден шетане по двора и кошарите. Гъшата мас пък се събираше по последната капка и с нея се мажеха обувките, за да не пускат вода в преспите. А с отрязаните до първата сгъвка крила на едрите птици жените метяха нощвите, в които месеха хляба. Гъстият и мек пух на гъските пък пълнеше възглавниците и на тях сънищата бяха толкова дълбоки и леки, че до сутринта умората, грижите и ядовете изчезваха като отнесени от нощна река. Да се върне от лов без гъска за крайдунавския ловец беше срамно петно и признание за тежка некадърност. Така че от мъжка солидарност по-точните стрелци още преди първите къщи на селото даваха на неуцелилите по някоя птица. Разказват как веднъж бай Борко – бивш склададжия от армията, излязъл на лов за гъски призори, но така и не гръмнал нищо. Срам го било човека да се върне с празни ръце у дома, обикалял сам по канали и заливчета, но нямал късмет нито да види, нито да пукне по нещо пернато. Оклюмал, на път към къщи обаче налетял на цяло ято гъски край селото. Примъкнал се той бавно към ятото, вдигнал чифтето и за нула време натръшкал десетина гъсока. Помъкнал ги към тях бай Борко и тъкмо хвърлил плячката гордо с думите „ А, сега чистете, аз да си почина!”, и пред портата му цъфнал Гошо Пощаджията. - Боре, абе да знаеш, кой ми е застрелял гъските, неговата мама?, попитал с треперещ глас стопанинът. И преди още авджията да скрие щастливата си усмивка и да измъдри някоя лъжа, Гошо бутнал портичката и по едрите капки кръв от улицата през двора спрял пред натръшканата под коша купчина домашни гъски. Работата между двамата аха да стигне до бой, но с усилията на жени и комшии скандалът бил потушен, а примирието подписано на масата с печена гъска и кофа вино от мазето на бай Борко. Постепенно в мирната конференция се включили и съседи, и роднини, на жените се наложило да скубят и пекат и останалите гъски, а бившият старшина хванал мускулна треска да тича до зимника с кофата за вино. Накрая всички веществени доказателства от злополучния лов били унищожени до последното кокалче. А сериозно намалялото количество вино в бурето изравнило понесените щети и на двамата и категорично сложило точка на случая. Такива истории се разказваха вечер край напалените до червено печки в крайдунавските села. Отраженията на пламъчетата подскачаха като дяволчета по варосаните стени на стаите, а мъжете редяха приключения за лов, спомени от войни и казарми, и пътувания по далечни села и градове. Приказките бавно като течението на реката унасяха децата и те се отпускаха в многоцветни сънища. В тях, окичени с грамадни крила, се издигаха над къщите, правеха по няколко кръга над познатите им дворове и поляни и поемаха по света. Обикаляха далечни страни, покрити целите с юргани от сняг, пореха горещия въздух над пустини, през които опъваха тънки нишки кервани, понесли на гърба си товари с несметни съкровища.За почивка кацаха по мачтите на огромни платноходи, по чиито палуби кръстосваха саби сред облаци барутен дим еднооки пирати. И размахали пак белоперите гъши крила бавно се връщаха в леглата си, край които на светлината на огъня, бащите им още разказваха безкрайните истории. Така минаваха година след година – пролетта идваше със слънце и труд по дворове и ниви, а заесенееше ли, децата изпращаха щъркелите, тръгваха на училище и започваха с трепет да чакат пристигането на дивите гъски. С ятата долиташе и приказният свят пълен със сняг, веселие, вечерни изстрели и вълшебни сънища. После нещо изглежда се обърка, сякаш в потраквалия векове наред тихо и неотказно механизъм на природата и хората някаква част заскърца. В първите есенни дни, още преди в небето да екнат призивните крясъци на дивите ята, поотрасналите деца започнаха да напускат родните си къщи. Пътуваха на юг –далеч от реката, през планинските масиви, към големите градове и равнините край тях. Натам, накъдето летяха и дивите гъски , търсещи топли заливи и ниви с жито, за да отдъхнат и да се нахранят. Може би онзи пронизителен, пълен с тъга и копнеж по далечни простори вик на дивите гъски, с който се бяха родили, продължаваше да ечи в душите им и да ги гони към други земи и непознати хора. Ятата с диви гъски край реката пък започнаха да намаляват – може би защото носеха все по-малко деца във все по-тихите и глухи села край реката. Снегът, сякаш вдиган на вихрушки от крилата на ятата, засипваше през зимата прозорци и покриви. А слънцето през пролетта разтапяше заедно с преспите и следите от някогашния многолюден и шумен живот, над който вече никнеха само треви, цветя и храсти.

ЛЮБОМИР ЙОРДАНОВ

худ. Хр. Михайлов

петък, 21 юни 2013 г.

Дико Илиев

Роден на 15.ІІ.1898 г. в с.Карлуково, област Враца. През 1911 г. е ученик по музика в Орханийския военен духов оркестър. 14 годишен е член на духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк от състава на Първа българска армия. По време на сраженията на Серетския фронт написва "Искърско хоро". От 1919 г. свири в оркестъра на Военното училище в София. Свири в сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера – първи тромбонист. През 1931 г. свири в Оряхово във военния духов оркестър баритоновите партии. Тогава създава хората "Зиг-заг", "Майски въздишки", "Пробуждане на пролетта", китката "Оряховска идилия", "Варненско хоро" и др. От 1936 до 38 г. е баритонист на Софийския военен оркестър, след това е щабс-тръбач на Козлодуйски полк. Свири в гарнизонния оркестър. В този период написва хората "Оряховски юнак", "Майско утро", "Нашето Ленче", "Дайчово хоро". Участва в І фаза на Втората световна война. През 1947 г. е удостоен с офицерско звание и е назначен за диригент на военния оркестър в Оряхово. През този период написва най-зрелите си творби. През 50 – те години създава безсмъртното "Дунавско хоро". Автор е на над 40 хора, 15 марша, 5 народни китки, валсове, танга, румби, детски песни и редица други произведения. Последните години от живота му преминават в Монтана. Умира през м.декември 1984 г. Изпратен е от стотици почитатели, а вместо траурен марш звучи безсмъртното му “Дунавско хоро”. Известна е ревността на някои български композитори към творчеството на Дико Илиев.Често се споменава, че той няма музикално образование и музиката му е близка до румънското инструментално звучене. Въпреки пречките и зависта, хората обичат и търсят хората на Дико Илиев. Едва 85 годишен той получава своето признание- приет е за член на Съюза на българските композитори, получава високи държавни отличия.. За творчеството му академик Николай Кауфман пише: ”Ако ме попитат кои са най-емблемните върхове на българската музика, ще отговоря - българските народни песни, Рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, ”Тракийски танци” на Петко Стайнов и дунавските хора на Дико Илиев”.

Духова музика при читалище "Разум", гр. Монтана-1929 година

…Каквото даде Елин Пелин на българското село чрез литературата, това даде Дико Илиев на българското село чрез музиката. Ботевите произведения се знаят като народни песни, Дико-Илиевите творби се знаят като народни хора. Не знаеш как се казва хорото, не знаеш кой го е написал, но ти е познато, харесваш го, слушаш го и го играеш, ако си игрохорец. Под ръководството на Дико Илиев са обучени над 200 музиканти. В Оряховско и Белослатинско той е създал над 10 духови оркестри. Когато слушаме ДУНАВСКОТО ХОРО, имаме усета, че милиони българи са се хванали на кръшно право хоро и редиците са се опънали през цялата Дунавска равнина - от Белоградчишките скали до Черно море. То се играе по площади и салони, по сватби и митинги, играе се и без повод - достатъчно е само да му чуеш мелодията... Хорото се люшва като талазите на зряло жито в Дунавската равнина…

Никола Намерански /откъс от книгата Патриархът на българските хора и маршове/

Последният концерт на Дико Илиев като диригент

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Един забравен поет от близкото минало

Славчо Красински (псевдоним на Венцеслав Генков Кръстев), български поет. Роден на 25.12.1909 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана, в учителско семейство. Баща му Генко Кръстев е един от създателите на Учителския съюз в България, внук е на Димитър Костов, опълченец, една от най колоритните личности в тогавашен Фердинанд. Началното си образование получава във Фердинанд. Гимназия завършва в гр. София през 1926 г. Започва работа в редакцията на “Ведрина” на Антон Страшимиров. Първите си стихове печата на страниците на “Наковалня” и “Наши дни” през 1925 г.; подписва ги със собственото си име, малко по-късно Полянов му дава псевдонима Красински. През 1926-1930 г. активно сътрудничи на в. “Ведрина”, “Младежка дума”, “Простори”, сп. “Хоро”, “Новис” и др. От 1930 г. е сътрудник на сп. “Златорог”, а от 1934 г. печата в правителствения вестник “Млада България”. Член на СБП от 1937 г., изключен – 1945 г. Първата му стихосбирка “Вистрел” излиза през 1929 г., следвана от “Пролетен гост” (1932), “Под небесната стряха” (1938), драмата в стихове “Призори” – поставена на сцената на Народния театър, сборника с разкази “Пропаднали революционери” (1941). В периода 1940-1944 г. е драматург в Пловдивския театър, след 9.09.1944 г. се озовава без съд и присъда в лагера “Куциян” (1944-1945). През 1951-1952 г. е драматург в театрите на Бургас и Шумен. През годините на отрицание Славчо Красински пише детска литература, след изявлението си “Сред народа” във в. “Литературен фронт” навлиза в драматургията. Автор е на книгите за възрастни: “Вистрел”, стихове (1929); “Пролетен гост”, стихотворения (1932); “Зелени облаци”, лирика (1938; второ прераб. изд. 1941); “Под небесната стряха”, стихотворения (1938); “Зелени облаци”, лирика (1941); “Пропаднали революционери”, разкази (1941); “Избрана лирика” (1963; 1970 под заглавие “Лирика”); “Лирика. Пиеси”, избрани произведения (1979); “Лирика” (1981). Умира на 19.03.1984 година.

"Тайната вечеря" худ. Георги Паунов

Когато слиза вечерта

над окосените ливади,

тревите пеят песента

за нашта отшумяла младост.

Покоят котешки пълзи

и слуша как водите речни

говорят с тънките брези

за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокос

едно е ясно - неотменно

ще мине всеки като гост

през нашата земя нетленна.

Едва по росните поля

на нашта младост сме поели

зората с розова метла

за други пътя е помела.

И да скърбим и не скърбим,

остава все едно и също.

Спокойно да благословим

това, което се не връща:

което идва с песента

и си отива с нашта младост -

тъй както слиза вечерта

над окосените ливади.

***

Знам, сестра! – в тия тъмни години

от живота си – груб хулиган! –

като вятъра, див и пустинен,

ще развихря тук свойта тъга.

Приласкаван от мириса хлебен

на дълбокото бистро небе,

всяка вечер аз мисля за тебе,

но щастлив като тебе не бях.

Ти живя лъчезарна и тиха,

аз живея живот, груб и лош,

и вървя изпод градския вихър

като птица със болно крило.

Виждам в някоя лъхнала вечер,

ти вървиш с лъчезарни очи

и през тях младостта ми далечна

гледа в мен с поглед светъл и чист.

И тогаз, озарен от надежда,

аз запявам през всички беди

песента за надеждите прежни,

дето ти си ми пяла преди.

Искам – светъл и чист като тебе –

да заплюя живота си груб,

да живея сред мириса хлебен

на полето ни с мирния труд.

Но, сестра, в тая лъхнала вечер

туй е само бълнуване в мен –

отшумя мойта нежна сърдечност,

като пролетен дъжд отшумя!

Днес света, потопен в тишина,

ми е чужд, отвратителен, гнусен!

И аз гледам със скръб и покруса

как изтля свободата сред нас.

И при спомен за детството светло

срещу бурята тръгвам и с вой

и ругая, и псувам по вятъра

тоя тих еднотонен живот!

худ. Димитър Гоцак