Social Icons

.

петък, 28 юни 2013 г.

Борислав В. Ценов

Роден на 11 юни 1943 г. в с. Жеглица, Видинско. Завършил е българска филология във ВТУ "Св.св.Кирил и Методий". Работи като журналист. Бил е зам.главен редактор на вестниците "Дело", "Огоста плюс"и главен редактор"Ленински път", "Вселена" и "Сряда". Бил е нещатен кореспондент на вестниците "Народен спорт", "Старт", "Гол", "Мач експрес", "Ехо", "Поглед" и "Български писател". Публикувал е множество статии в местния и централния периодичен печат от областта на културата и спорта. Автор е на книгите: "Монтана" между смеха и шегата или не всичко, приятелю, е футбол, 1997; "Усмивки от делник и празник", 2003; "Весели диалози в бяло и черно", 2005; "Не измислени незабравки с неизмислени главни герои", 2006; "Нови незабравки", 2007; "Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", 2008;"Неизмислени спортни незабравки с неизмислени главни герои", кн. 2, 2009; "Краят на едни спортни незабравки", 2011. „Виделина през заскрежен прозорец“, 2013 година.

ДЖАМА ГО НЯМА

разказ

Все някога ще дойде ден, живот и здраве само, в който да попитам Тони Тодоров дали е минавал през врачанското село Зверино.

Много отдавна не сме се виждали, та затова не съм го сторил досега.

Но все се надявам той да си е същата важна клечка в някое от подразделенията на образователното дело в Монтана, каквото беше тогава, преди десетина години, когато идваше на инспекция в Дома за отглеждане и възпитаване на лишени от родителска грижа деца - село Гаврил Геново, където работех като възпитател.

Тогава се запознахме, а по-късно, смея да твърдя, се посприятелихме дори, след като остана приятно изненадан от намерението ми да сложа началото на библиотека в дома. Ще си първият в системата на тези домове от страната, който се захваща с такава идея - каза ми, - дано да сполучиш!

Ами сполучих.

С помощта на мой приятели и добри познати, които поизтърсиха по нещичко от своите домашни библиотеки и аз с жигулито – право в дома.

Нататък при подреждането на лавиците, беше лесно. Нали съм учил повече от две години библиотечно дело.

Тони обеща да ми съдейства за намирането на портрети на бележити майстори на художественото слово – поети и белетристи, които да красят една от празните стени на библиотеката, а по-късно и за някои интресни снимки из живота на родните училища.

Снимки? Откъде?

Разбрах по-късно, когато ми призна, че в свободното време се занимава с фотография.

А когато се стигна дотам, че получих покана от него за отриване любителска фотографска изложба във фоайето на местното читалище „Разум” – изненадата наистина бе голяма.

Снимките на инспектора бяха доста сполучливи. Особено една от тях, за която днес пиша тази незабравка и която така и не ми излиза от главата през всичките тези десетина години. Защото твърде честичко, пътувайки от Монтана до София и обратно, сякаш виждам нейния „оригинал”, почти 1:1 тъкмо в споменатото по-горе врачанско село.

Вие също може да го видите от прозореца на влака, стига да имате пиетет към необитаемите стари къщи от едно недалечно минало, оставени на произвола на съдбата след като и последният им стопанин се е преселил в отвъдного.

Точно такава е тази къщурка в Зверино.

Най-силното впечатление: единственият й прозорец с две крила, едното от които е без стъкло! Едното от които е запълнено с... наръч почерняло от дъждовете и провиснало надолу към земята ливадно сено, рязко контрастиращо с останалата като по чудо все още някогашната белота на фасадата.

Гледаш от прозореца на набиращият все по-голяма скорост влак, опитвайки се да пъдиш от главата си коя от коя по-тъжните мисли, които те налягат, но виждаш, че нещо не се получава.

Не се получаваше и тогава, при откриването на изложбата във читалищното фоайе, когато гледах черно-бялата фотография на Тони, колкото и вътрешно да се радвах на творческата му сполука.

Поздравих го както за удивителната находка, така и за майсторската реализация и попитах защо е забравил да сложи надпис под нея? Защо не е дал име на отрочето си, един вид. Би трябвало според мен. И според мен – съгласи се веднага, - бедата е там, че не можах да измисля най-подходящото. Опитвах, опитвах, не става. Хайде, измисли ти, моля те, нали си...

Не довърши. Нямаше и смисъл.

Имаше смисъл обаче в молбата му.

И аз обещах да направя каквото мога.

Нищо не можах.

И не ме е срам да го призная след толкова отминало време днес.

Така и не можах да измисля най-подходящия текст, който да стои под тази толкова запомняща се завинаги снимка! Защото добре осъзнавах още в самото начало – текстът трябва да бъде толкова стойностен, колкото е стойностна и самата тя! Нито грам по-малко, нито сантиметър по-назад. За да не загуби от обаянието и чара си. От харизмата като цяло.

Досещате се, вярвам, можех лесно да се измъкна с нещо бързо смиляемо, отдавна познато, тривиално дори, което веднага идва наум, от рода на „Прозорец”, „Старата къща”, „Едно стъкло липсва”, „Минало”... Или дори по-приемливо като „Стопаните отдавна ги няма”, „С подръчни средства”, „Една тъжна гледка”, „Ще се върнат ли младите?”...

Не ставаше.

Разминаването беше налице. И всичко пропадаше.

Знаех, че все някой ден най-точната думичка или думички щеше да са факт, но кой знае кога този ден щеше да дойде. А го пожелавам от все сърце на всеки един фотограф той да почука на вратата му още на мига, в който види готовото си творение.

Пожелах го и на онзи непознат за мен творец, чиято чудесна снимка задържаше вниманието на доста ценители на това изкуство на първия етаж на столичните хали, където в навечерието на новата 2012 година беше уредена изложба на учители фотографи от едно средно образователно училище.

И досега съжалявам, че не запомних името на това СОУ, за да открия днес автора. Да го поздравя, да му поискам дубликат. За да продължавам да се радвам на творбата му: грейнало малко момиченце в национална носия и с китка на чело излиза на импровизирана сцена! Толкова малко, че, за да се качи на нея, е поддържано отзад с две яки мъжки ръце, по всяка вероятност на баща му.

Удивително!

Стоях и немеех.

И направо изпитвах страх да погледна какво пише под снимката. Изтръпвах при мисълта, че можех да зърна втръсналите до болка баналности: „Млада самодейка”, „Бъдещото”, „По пътя на баба” и какво ли още не. Дори сполучливите, както ми се сториха в момента, заемки на стих от популярни и обичани народни песни: ”Гукай, ми гукай, гугутчице”, „Викнала мома, запела”, „Тропни, Калинке, да тропнем”, „Детство мое, първо и последно”... пак не достигаха необходимия задължителен еквивалент.

Затова и не смеех да погледна надписа.

Докато най-сетне се реших.

И почти, не, не „почти”, а съвсем истински така викнах от изненада, че близките около мен подскочиха. И направо ми се зачудиха. В смисъл: какво му стана на този човек?!

Стана ми хубаво.

Ето това ми стана.

Стана ми много хубаво, когато прочетох какво пише под снимката.

А там пишеше: ”Оскар” за главна и поддържаща роля!”

Свалям ти шапка, кръстнико!

С надеждата, че все някога и аз ще намеря най-добрия текст за снимката на Тони.

Няма коментари:

Публикуване на коментар