РАДИЧКОВ

85 години от рождението на Йордан Радичков

Роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия,Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др. През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострада“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

Йордан Радичков: Нещо, коeто съм направил по невнимание, е, че дойдох да живея в София...

17.01.2013

25 въпроса на Румяна Таслакова към големия писател и драматург от книгата й с интервюта с български творци.

1. Какъв искахте да станете като дете?

Не, никога не съм мечтал какъв да стана. Като дете бях изплашен от куче и изгубих говора си. И тъй като децата ме отбягваха – с мен играеше само едно глухонямо момиче, наша съседка, беше малко по-голяма от мене – аз мечтаех да мога някога да проговоря.

2. Какъв талант бихте искали да притежавате?

Много бих искал, ако мога, да рисувам.

3. От кои три неща във Вашия живот не бихте искали да се откажете?

Аз първо не зная кои са онези три неща, които бих искал да имам.

4. Какви шансове сте пропуснали във Вашия живот?

Мисля, че нямам пропуснати шансове.

5. Какво представлява за Вас най-голямото щастие?

Щастието и здравето на близките ми. На най-близките ми хора, на членовете на моето семейство. Винаги, когато хората ми са здрави и са добре, и са радостни, това ме изпълва с щастие.

6. Кой Ви е причинил най-голямото нещастие?

Най-тежко за мене беше, когато почина баща ми. Той си отиде много млад. Тогава се чувствах безпомощен, унизен, смазан. Бях дете и един човек, когото много обичах, изведнъж не беше вече между живите. Тогава почувствах намесата на други сили, че нещо друго се меси и подрежда живота на човека. И че сме много малки и дребни и крайно безпомощни. И досега помня как на село близки приятели на баща ми го изкъпаха на двора, за да го приготвят за неговия дълъг път. Тогава нещо се събори, отгоре нещо ми се срина и животът като че ли по друг начин започна да се подрежда. Целият ми живот.

7. Какъв е смисълът на живота Ви?

Понеже започнах от тази бъркотия, от това събаряне, това сгромолясване, от там насетне се мъча, ако мога по някакъв начин да подредя и своя собствен живот, и живота, който ме заобикаля. И виждам колко е трудно и почти невъзможно.

8. Коя е най-голямата Ви грешка?

Грешка ... Не бих казал. Нещо, които съм направил по невнимание, е, че дойдох да живея в София.

9. Какво или кого ненавиждате най-много?

А, не ... Да ненавиждам не мога. Аз съм сговорчив човек и имам все още добро мнение за хората. Но не обичам лъжата.

10. Кое качество цените най-много у една жена, у един мъж?

У мъжа – мъжкото, мъжествеността или мъжката дума, мъжкото действие, мъжкото поведение. А у жената – женското, мекотата, нейната безпомощност, малката женска хитрост, всичко това ценя у жената.

11. На кое място в света бихте искали да живеете? И защо?

В моя роден край. Винаги бих живял в България, малка страна ... Намирам, че тя продължава да бъде заключена градина на Изток и тук, на Балканския полуостров има своите добре определени четири сезона. В този годишен цикъл от четири сезона тя може би вписва и своя национален живот. При нас нямаме спирала на развитието, при нас се върти колелото. Това е цикълът. Може би това е нашата национална съдба.

12. С какво биха могли да Ви съблазнят?

Майко мила! С всичко вероятно. Аз съм човек, който се поддава на всякакви съблазни. Ако сега някой ми се обади да идем на лов, да изоставим всичко, веднага тръгвам. Ако някой ми каже, че трябва да отидем при някоя прочута врачка, изоставям всичко и отивам. Ако някой ми каже, че някъде са се появили зелени мравки, оставям всичко, за да видя къде се намират тези зелени мравки.

13. Кога плакахте за последен път? И защо?

Последния път плаках преди две години, тук, при едно интервю за италианската телевизия. След като свършихме записа на интервюто и тряваше да се преместим и седнем ей тук, както седим с Вас сега, аз се хванах за стола и изведнъж се сгромолясах долу. Получих мозъчен удар. Аз разбирах всичко, което говореха. Тук беше съпругата ми, бяха италианските журналисти, имаше преводачи, целият телевизионен екип, беше и майка ми, дойде синът ми. След това дойдоха лекари... Разбирах всичко, но не можах да говоря. Тогава се разплаках. Плаках и в болницата... Нещо ужасно е, когато изведнъж Ви изтръгват, ликвидират Ви... Вие виждате всичко, виждате целия живот, но не можете да реагирате! Чувствате, че някой е натиснал някакво копче или шалтер, изключил Ви е. Ужасно е, когато изведнъж Ви изключат от този живот, който Ви заобикаля. Тогава плаках наистина. И то дни наред.

14. Коя професия освен Вашата Ви интересува? И защо?

Завиждал съм на художниците, защото художникът може да рисува и да си подсвирква с уста. Аз като пиша, не мога да правя това. Завиждам на актьорите, защото работят групово. Даже когато човек стане сутрин и няма настроение, щом отиде в театъра и започнат репетиции, се създава настроение. Започват да се шегуват помжду си. Колективната работа в изкуството, специално в театъра, мисля, че създава и много настроение. Там, където се групират хора, се създава настроение. Там, където човек е самотен, е много тъжно и самотно наистина. И може би заради това хората се групират. Завиждам на хората, които работят в тези групи, които имат групови професии.

15. С коя жена, която не познавате, бихте искали да прекарате една вечер?

О... с всяка бих го направил с удоволствие.

16. От кои личности от миналото се възхищавате най-много?

В нашата история винаги съм слагал на най-високо място Васил Левски. Той за мен е необясним феномен. От моите колеги се възхищавам от Емилиян Станев. Това е един от малкото живи, истински писатели, които съм виждал. На поети като Атанас Далчев. Той носеше в себе си нещо от старата Европа.

17. От кои съвременни личности се възхищавате най-много?

Сега, у нас? Бих подминал този въпрос.

18. За какво/ на кого завиждате?

Малко труден въпрос. Мисля, че не съм завистлив човек. Няма за какво да завиждам на хората. Ако би трябвало да завиждам на някого, би трябвало да завиждам на човека, нали? На богатите не завиждам... Спомням си сега, че като ходихме на училище в съседно село, една сутрин срещаме по шосето един млад мъж, който кара велосипед и свири с уста, но държи ръцете си на кръста ... И върти педалите. Пътят е леко наклонен, но той свири, много красиво свири с уста. И минава покрай нас и продължава да свири с уста. Питахме защо този човек така свири с уста и си кара велосипеда без ръце... Разбрахме, че той се бил оженил предния ден. Беше щастлив, за пръв път е преживял една брачна нощ и сутринта трябваше да отиде до града или до съседното село, което е нашето, с този велосипед... И представяте ли си колко щастлив е бил този човек!

19. Ако бихте имали вълшебна пръчица, кое ще е първото Ви желание?

Вълшебна пръчица? Няма да мога да я използвам.

20. Какво Ви плаши най-много?

Пак ще се върна към семейството. Да не се случи някакво бедствие на семейството ми.

21. Какво е най-голямото щастие за Вас?

Да съм здрав.

22. Кое е Вашето мото?

„До една цел се стига като не се бърза, като не се изостава.”

23. Кой е любимият Ви цитат?

Нямам такъв.

24. Кой цвят обичате най-много?

Също не съм се замислял никога. Нямам предпочитания към цветовете. През зимата обичам белия цвят, през пролетта, разбира се, цялата пъстрота, през лятото обичам жълтия или бакърения цвят, тъй като създават една особена мекота. Сезоните ми подсказват да нямам предпочитания към определни цветове, а да се нагаждам към тях.

25. Коя музика обичате най-много?

Най-много обичам песента на птиците.

август 1994