ПОЕЗИЯ

Наталия Цветанова

    Родена през 1970 г. в град Враца.

От 1996 г. Живее  в Монтана. Омъжена,с две  деца. Завършила висше педагогическо

образование в ЮЗУ „Н. Рилски” гр. Благоев-град специалност ПНУП. В моментаработи като директор в ЦДГ № 6 „Слънце”, гр. Монтана. Има около  20 отличия инагради в поетични конкурси:  „Пролет моя”, "Жени и вино,  вино и жени”,  

„Кулски Поетичен  панаир”,  „Мелнишки вечери на  поезията”, „Национален поетичен<p>конкурс Нова Загора”, “Витошко лале”, 

„Поетични хоризонти на българката”, „Искри над Бяла”, конкурси на сайтовете<p>„Бунтарите”  и „Литературата днес”, „Конкурс за учители-творци” и др..

Нейни произведения са публикувани в местната и националната преса и в

различни поетични сборници.

истини

прозорецът раздава мъртъв свят-

рамкиран свят

провесил лятото по жиците

събрани в гънките на самотата мисли

денят се сви в съня ми като смок

след проехтялото в смеха ти безразличие

заплете се в отрязаните краища

на любовта ми

и се пръсна

не ти е нужна длан за да удариш

еднаквата посока губи смисъла си  ако                                                                                      вървим по две съседни релси

събуждането не е истинско                                                                                                          без песните и                                                                                                                                       е тревясало

щом сенките замръкнали до мен

все още търсят място за нощуване                                                                                           след думите пространството мълчи                                                                               подпряно на отсечената круша                                                                                     дъждът пресъхва в мъжките ръце                                                                          пришити с паяжина за покривката                                                                          нощта нагарча

по тези маси стиховете са солени

но само тук се пие

след такива истини

ПАРЧЕТА СЛЪНЦЕ

не скачай слънце

пясъкът е мокър

скрипти в устата

и задръства гърлото

солено лепнат думите по листа

не скачай слънце

хлъзгави са миглите

в очите ми не можеш да намериш сянката си

над вълча паст пространството е кърваво

кръвта се спича

и съсирва времето

а аз вървя оставяйки след себе си

парчета слънце

СЛУЧАЙНОСТИ

навлизам в нова фаза на различност

не искам да съм остров за удавници

и мъртви птици

предсмъртните им крясъци

раздухват тишината

между очите ни

а слънцето разкрачено над локвите

рисува сняг

по кожата на времето

и разкопчава мислите

несбъднат си

нестойностен в скръбта си

и уж те няма

а предричаш в стихове

поливаш страховете ми с усмивки

игра на думи -

лепкави и кални

отскачат в плочките

и се разпръскват в истини

не всяко утро води до разсъмване

надеждите ни са излишък

от очаквания

когато сънищата се събуждат в локвата

откривайки че са бездомни

замръкването вече е на север

морето е захапало опашката на лятото

животът е зависим от случайности

а нашите случайности

не сътвориха щастие

БЕЗ/ОБЛАЧНО

безоблачно е....

как ще дойдеш с вятъра

на кой измислен бряг да те очаквам

дъждът е чужд

и всяка твоя стъпка

все повече боли

и по е в ляво

пренаредих посоките

живях...

живях....

садих усмивки

с корени на плевел

изхвърлих всички острови от лятото

... зеленото по залез е излишно

и колко грапав дъжд ще ми остане и колко сняг

и колко смях на дупки.......

изгубих си най-земното сърце бездомни са родените в небето

сега си имам рози и трева......

и шепа вечност

цяла

шепа

вечност

ТРЕВА

денят лежи по гръб и хапе

хапе

разложения скелет на луната

нощта кърви облегната на вятъра отчупва въздух

да нахрани мрака

животът е студен преди разсъмване                                                                                                и вече няма място за врабчета

не търся бряг

трохите не броя

отдавна всички пътища ми отесняха

останаха ми стъпките на мама

до онзи кръг от който няма изход

успехите добиват равнозначност                                                                                                        когато са затрупани с трева                                                                                                  обувките са само две саксии

след виното остава шепа кал

а сънищата бавно

избуяват в плевели

отскубвам всяка мисъл за любов                                                                                                               и все по-рядко дишам

все по-никога

ХАПКИ

денят замина с онзи черен влак

претъпкан с есени и прегорели срещи

последната нахапана звезда

откраднах от овцете по пижамата си

терасите се срутиха

и излетяха птиците

цветята си размазаха червеното

върху съня ми

наивен е пейзажът и рисува образа ти

душа на гарван стенеща от гроба

прощален сняг - виелица от спомени

от стъпките в снега се раждат рози

по-бели от живота

по-студени

и пускат корени

забиват ги до мръкване

превръщат любовта ми в изтривалка

за кални пориви

изгризах този гняв

пропукват костите

/на птиците и моите/

под натиска на времето и на очите ти

подреждат бъдещето в изкривени кръстове

пътечката промъкваща се между розите

е сива

да е в контраст с умирането

а аз събирам нощ от  пеперудите                                                                                                         за да заспя                                                                                                                                                                   до живите

КОКИЧЕТА

/специално за тези които са тук тази нощ.../

стига с тези кокичета

нарисувай ми анемонии

и корали

да ми стане мастилено ниско

небето от грешности

да не виждам нощта

клекнала върху кожата на пантерите

да не търся спасение

следвайки млечния път

или линиите на самолетите

стига с тези кокичета

нищо бяло не искам

и нищо синьо

няма синьо по ирисите ми

и снегът се е свършил

този свят е глухарчесто душен

недоизказан

изчегъртай от пода луната

и перата от гъски

и очите на гъските…

и очите на мама…

по следите от кръв

ще гадая каква е развръзката

утре…

отново ще можеш да нарисуваш кокичета -

девет червени за мен

девет бели за мама